струваше, че никой не се отнася сериозно към него.
— ИСКАХ ДА КАЖА, ЧЕ ПРИБИРАМ ЖИВОТА НА ХОРАТА — обясни раздразнено.
— И къде го слагаш?
— ТЪКМО ТОВА ЩЕ ТРЯБВА ДА ВИДИМ С ТЕБ, НАЛИ?
Уилям Скроуп вече избледняваше в мъглата.
— Ама оная твар, дето ме довърши…
— КАКВО?
— Нали уж са изчезнали!
— НЕ. САМО СЕ ПРЕМЕСТИХА.
— Къде?
Смърт протегна костелив показалец.
— ЕЙ ТАМ.
Маграт не бе и помисляла да се пресели в двореца преди сватбата, защото щяха да тръгнат клюки. Вярно, обитаваха го още десетина души, пък и стаите бяха едва ли не безброй, но пак щеше да бъде под един покрив с краля.
Така беше преди. А сега кръвта й кипеше. Нека си приказват. Ясно си представяше и кой ще приказва. Да измислят каквото им харесва.
Стана рано и си събра вещите, доколкото ги имаше. Не беше съвсем точно да се каже, че това е нейният дом, а и почти цялото обзавеждане си вървеше с къщата. Вещиците идваха и си отиваха по реда, но къщите им траеха вечно, обикновено с все същия сламен покрив.
Но тя все пак притежаваше комплекта магически ножове, мистичните цветни нишки, разните чашки и тигли, както и цяла кутия пръстени, огърлици и гривни, обсипани с окултните символи на поне една дузина религии. Изсипа ги в чувала.
Позамисли се за книгите. Гуди Уемпър бе нещо като книжен червей сред вещиците. Книгите бяха почти дузина. Маграт се поколеба и накрая ги остави на лавицата.
Задължителната островърха шапка. И без това не я харесваше, съзнателно отбягваше да я носи. В чувала.
Огледа се трескаво, докато не зърна малкото котле в нишата до огнището. И то щеше да свърши работа. В чувала, който върза с връвчица.
По пътя към замъка мина по моста над Ланкърското ждрело и хвърли чувала в реката.
Той се поклатушка в силното течение и потъна.
Маграт се бе надявала тайничко на пъстри мехурчета или поне съскане. Но чувалът просто потъна. Все едно в него нямаше нищо важно.
Друг свят, друг замък…
Елфът мина в галоп над замръзналия ров, а от черния кон и животното, метнато на седлото, се кълбеше пара.
Копитата изчаткаха по стъпалата и в самата зала, където Кралицата седеше сред мечтите си.
— Какво има, милорд Ланкин?
— Елен!
Още беше жив. Елфите умееха да запазват живота на разни твари, често в продължение на много седмици.
— Влезе в кръга ли?
— Да, господарке!
— Ето че отслабва. Нали ти казах?
— Колко остава? Колко?
— Малко. А какво премина отвъд? Елфът се постара да не срещне погледа й.
— Вашият… любимец, господарке.
— Няма да се отдалечи прекалено — разсмя се Кралицата. — И не се съмнявам, че ще се позабавлява…
На разсъмване поръси дъждец.
Няма нищо по-гнусно от ходенето във висока до раменете мокра папрат. Е, има. Можем да измислим неограничено количество по-гнусни неща, особено ако са високи до раменете. Но в момента Леля Ог трудно се сещаше за повече от едно-две.
Дори птиците предпочитаха да заобиколят, вместо да прелетят над Танцьорите. И скитащите паяци, реещи се цял километър над земята с невидимите си нишки, минаваха отстрани. И облаците се цепеха на две.
Около камъните лепнеше мъгла.
Леля замахна небрежно със сърпа към папратите.
— Есме, тук ли си? — промърмори обезсърчена.
Главата на Баба Вихронрав щръкна над гъсталак от папрат само на няколко стъпки от нея.
— Ставали са разни неща наоколо — сподели хладно и съсредоточено.
— И какви са те?
— Цялата папрат и бурените около камъните са стъпкани. Като гледам, някой е танцувал.
Леля ОГ обмисли новината с настроението на ядрен физик, комуто току-що са съобщили, че някой трие две субкритични маси уран, за да си сгрее ръцете.
— А стига, бе… — промърмори след малко.
— Точно тъй си е. Има и друго…
Не беше лесно да й хрумне нещо още по-лошо, но Леля Ог все пак смънка:
— Казвай…
— Убили са някого тук.
— О, не! — изпъшка Леля. — Само не в кръга!
— Хайде без тъпотии. Отвън са го очистили. Висок мъж. Единият му крак е бил по-дълъг. Пускал си е брада. Сигурно е бил ловец.
— Ама как позна всичко това?
— Ей сега го настъпих.
Слънцето се надигна от мъглата.
На около хиляда километра оттам утринните слънчеви лъчи вече галеха древните зидове на Невидимия университет, най-изтъкнатото учебно заведение по магия.
Но малцина магьосници посрещнаха утрото.
За повечето от тях обядът беше първото хранене. Общо взето, не си падаха по закуските. Архиканцлерът и Библиотекарят единствени знаеха от личен опит как изглежда изгревът и няколко часа през деня имаха на разположение целия район на Университета.
Библиотекарят винаги ставаше рано, защото беше орангутан, макар че той не си правеше труда да нададе гръмовен рев, за да прогони другите мъжкари от територията си. Само отключваше Библиотеката и хранеше книгите.
А Муструм Ридкъли, сегашният Архиканцлер, обичаше да се разхожда между сънените сгради, да кима на прислугата и да оставя кратки бележки на подчинените си. Обикновено посланията му нямаха друга цел, освен да внушат абсолютно ясно, че той се е вдигнал от леглото и се е заел с неотложните задачи, докато другите още сънуват.5
Но днес нещо друго му тежеше на ума. Почти буквално.
Беше кръгло и обрасло отвсякъде. Бе готов да се закълне, че вчера го нямаше.
Въртеше глава насам-натам, примижаваше към отражението на другото огледало, което държеше над главата си.
След Ридкъли и Библиотекаря се събуждаше Ковчежникът, но не защото така му допадаше. Около десет сутринта оскъдният запас от търпение у Архиканцлера се изчерпваше, той заставаше под стълбата и изреваваше:
