— Добре. Значи се разбрахме за всичко. Според мен няма друго за обмисляне, какво ще кажеш?
— Ъ-ъм…
Верънс потри ръце.
— Постигаме чудеса с бобовите култури — сподели той, сякаш не бе преподредил току-що живота на Маграт, без да се допита до нея. — фасул, грах… нали се сещаш. Те задържат азота в почвата. Не пренебрегвам обогатяването й с белопръстница и вар, разбира се. Научен подход към стопанството. Ела да видиш! — Понесе се напред въодушевено — Да знаеш, така кралството наистина може да заработи.
Маграт се повлече след него.
Значи се разбраха за всичко. Не й направи предложение, само я осведоми. Тя не знаеше точно какво трябва да се случи в такъв момент, не си го представяше ясно и в среднощните часове. Из главата й обаче се въртеше представата, че розите, залезите и пойните птички няма да са излишни. Не би се сетила за люцерна. Не смяташе, че най-важно място заема фасулът, както и останалите бобови растения, задържащи азота в почвата.
От друга страна, в дъното на душата си Маграт беше далеч по-практична, отколкото би хрумнало на повечето хора. Те не прозираха по-навътре от завеяната й усмивка и колекцията от над триста образци на окултната бижутерия, нито един от които не вършеше работа.
Значи така се омъжваш за крал. Уреждат всичко вместо теб. Без бели коне и колесници. Миналото прескача направо в бъдещето, отнасяйки те със себе си.
Може пък така да е нормално. Кралете са заети хора. И Маграт нямаше богат опит в омъжването за тях.
— Къде отиваме? — сети се да попита.
— В старата розова градина.
А… Това вече беше приказка на място.
Само че нямаше рози. Между стените бяха заличени всички алеи. Издигаха се високи до кръста растения, а по белите им цветчета с увлечение жужаха пчели.
— Боб? — сащиса се Маграт.
— Да! Опитно поле. Непрекъснато водя тук стопани да им го показвам. — Верънс въздъхна. — Кимат, мънкат си под носа и се усмихват, но се опасявам, че щом се приберат, вършат всичко, както са свикнали.
— Знам — съгласи се Маграт. — Същото се случи, когато започнах да изнасям лекции за естественото раждане.
Едната вежда на краля се поизви нагоре. Дори той леко се втресе, щом си представи как Маграт поучава за раждането плодовитите и невъзмутими като талпи жени в Ланкър.
— Нима? — промълви той. — А как се сдобиваха с деца дотогава?
— О, по най-старомодни начини — отвърна тя. Загледаха се в малката бръмчаща бобова нива.
— Разбира се — подхвана Верънс, — когато станеш кралица, не би се наложило да…
Случи се почти с кротостта на целувка, неусетно като ласка на слънчев лъч.
Не задуха вятър, само натежа неподвижност, от която ушите им изпукаха.
Стеблата се превиха и пречупиха. Полегнаха в кръг.
Пчелният рой затътна и отлетя.
Трите вещици стигнаха едновременно до побития камък.
Изобщо не се впуснаха в обяснения. Някои неща ги знаеш.
— Насред скапаните ми билки! — възкликна Баба Вихронрав.
— В градината на двореца! — додаде Маграт.
— Горкото ми буболече! Тъкмо вдигаше ръчички да ми го покаже! — поклати глава Леля Ог. Баба Вихронрав се запъна.
— Какви ги дрънкаш, Гита Ог?
— Нашият Пюзи отглеждал синап и кресон на мокър парцал за свойто бабче — търпеливо обясни Леля Ог. — Тъкмо да ми го даде, наведох се да погледна и… пльос! Житен кръг!
— Това е сериозна работа — укори я Баба Вихронрав. — От години не е било толкова зле. Всички знаем какво означава. Значи сега…
— Ъ-хъм — прокашля се Маграт. — …трябва да…
— Извинявай — прекъсна я Маграт.
Някои неща трябва първо да ги научиш, за да знаеш.
— Да?
— Аз не знам какво означава. Тоест… старата Гуди Уемпър… — …данопочивавмир… — изрекоха в дует двете по-стари вещици. — …веднъж подхвърли, че кръговете били опасни, но тъй и не се сети да спомене защо.
Баба и Леля се спогледаха.
— И не ти каза нищичко за Танцьорите? — попита Баба.
— И не ти каза нищичко за Дългуча? — попита Леля.
— Какви Танцьори? Онези вехти камъни на хълма ли?
— В момента ти стига да знаеш — отсече Баба Вихронрав, — че трябва да спрем Онези.
— Кои Онези?!
Баба беше самата невинност.
— Говоря за кръговете, разбира се.
— А, не — усъмни се Маграт. — Личи по гласа ти. Каза „Онези“, все едно проклинаш. Беше „Онези“ с главно О.
Старите вещици пак се спогледаха неловко.
— И кой е Дългуча? — упорстваше Маграт.
— Ние никога не говорим за Дългуча — вирна нос Баба.
— Ама няма да стане нищо лошо, ако поне й кажем за Танцьорите — смотолеви Леля.
— Да, но… нали се сещаш… таквоз… туй е Маграт! — избълва накрая Баба.
— Това пък какво трябваше да означава? — наежи се Маграт.
— Няма да мислиш същото като нас за Онези, ето какво означава — троснато отвърна Баба.
— Говорим за… — подхвана Леля.
— Не ги назовавай!
— Уф, вярно. Извинявай.
— Впрочем може никой кръг да не попадне на Танцьорите — оживи се Баба. — Винаги има надежда. Току-виж, всичко е случайност.
— Но ако някой вземе, че се отвори насред… — сети се Леля.
— Нарочно го правите! — озъби се Маграт. — Говорите си на таен език през цялото време! Винаги така се държите! Ама няма да ви се размине, като стана кралица!
Това накара другите две да млъкнат. Леля Ог склони глава на една страна.
— О, младият Верънс се престраши да ти предложи, значи?
— Да!
— И кога е щастливото събитие? — попита ледено Баба Вихронрав.
— След две седмици. На летния празник. — Лош избор, много лош — огорчи се Леля Ог. — Най-късата нощ в годината…
— Гита Ог!
— И вие ще бъдете мои поданички — продължи Маграт, без да ги слуша. — Ще ви се наложи да правите реверанси и каквото още се полага пред кралица.
Щом изтърси думите, осъзна колко тъпо постъпи, но гневът я понесе нататък.
А очите на Баба Вихронрав се присвиха.
— Хъм. Значи тъй ще правим, а?
— Ами да. Ако много се ежите, може да се озовете в тъмницата.
— Олеле… — промълви Баба. — Ах, горкичката аз! Хич няма да ми хареса, ама изобщо.
И трите знаеха, че тъмницата в замъка поначало не беше най-интересната му забележителност, а
