— Ковчежнико-о-о!
И така, докато повиканият се появи.
Всъщност това се случваше толкова редовно, че Ковчежникът, предназначен от природата да живее, като си яде нервите, честичко ставаше и си навличаше дрехите насън, преди да чуе гръмовния глас. Днес беше прав, напълно облечен и почти стигнал до вратата, когато очите му се отвориха рязко.
Ридкъли не беше любител на празните приказки. Не губеше време за любезни поздрави.
— Да, Архиканцлер? — унило промълви Ковчежникът.
Ридкъли си свали шапката.
— Какво ще кажеш за това? — попита настойчиво.
— Ъ, ъ, ъ… за кое?
— Ей това, човече! Ей това!
На косъм от паниката, Ковчежникът огледа отчаяно темето на Архиканцлера.
— Кое, кое? А… Плешивината ли?
— Аз не оплешивявам!
— Ами тогава…
— Опитвам се да ти обясня, че вчера го нямаше!
— Аха. Ъ-ъ. М-да. — В определен момент нещо се пречупваше в психиката на Ковчежника и той ставаше неудържим. — Е, случват се такива неща, но дядо ми беше голям привърженик на сместа от мед и конски фъшкии, втриваше я всеки ден…
— Казвам ти — аз не оплешивявам!
Нервен тик се заразхожда по лицето на Ковчежника. Думите се лееха самостоятелно, наглед без никаква намеса на мозъка му. — …после се сдоби с онова устройство, дето има стъклена пръчица, и го триеше с копринена кърпичка, а пък…
— Но това е нелепо! В моя род няма плешивци, ако не броим една от лелите ми! — …и… и… накрая взе да събира утринна роса, за да си мие с нея главата, и… и…
Ридкъли се укроти. Всъщност не беше коравосърдечен човек.
— Ти какво гълташ напоследък? — промърмори съчувствено.
— Сушени, сушени, сушени, сушени… — зацикли Ковчежникът.
— А, добрите стари хапчета от сушени жаби, нали?
— Д… д… д…
— В левия ти джоб ли са? — Д…Д…Д…
— Ясно… Така… Преглътни…
Позяпаха се известно време. Раменете на Ковчежника се превиха от въздишката.
— М-м-много по-добре съм, Архиканцлер, благодаря.
— Нещо става. И с червата си го усещам.
— Щом казвате…
— Ковчежнико?
— Да?
— Ти нали не си член на тайна секта или нещо подобно?
— Аз ли?! Не, Архиканцлер.
— Ами тогава на твое място бих свалил по-бързичко тия гащи от главата си.
— Кой ли е тоя? — попита Баба Вихронрав. Леля Ог познаваше всекиго в Ланкър, дори окаяните останки върху смачканата папрат.
— Уилям Скроуп, живееше отвъд Резена. Бяха трима братя. Ожени се за онова момиче от Палиърд, не помниш ли? Оная с редките зъби.
— Дано горката жена има прилични черни дрехи.
— Като гледам, намушкали са го.
Леля Ог обърна тялото внимателно, но решително. Труповете не я притесняваха. Вещиците обикновено не само вадят хората на бял свят, но и ги полагат в гроба. В Ланкър бяха живели мнозина, за които лицето на Леля Ог е било първата и последната гледка. И поради това вероятно всичко останало им се е сторило не чак толкова интересно.
— От край до край — забеляза тя. — Брей! Кой би го наръгал тъй?
И двете вещици се обърнаха да погледнат камъните.
— Не знам какво го е намушкало — процеди Баба Вихронрав, — ама се сещам откъде е изскочило.
И Леля Ог вече виждаше, че папратите навсякъде около кръга са изпотъпкани и кафяви.
— Ще я разнищя аз тая работа — закани се Баба.
— Най-добре недей да влизаш в…
— Добре си знам къде да отида, много благодаря.
От осемте Танцьора три имаха собствени имена. Баба обиколи кръга и застана пред онзи с прозвище Гайдаря.
Извади една от многото игли, които приковаваха шапката й към кока, и я доближи на една педя от камъка. Пусна я, за да види какво ще стане.
После се върна при Леля.
— Още има сила в тях. Не е останала много, но кръгът се крепи засега.
— Ама кой е толкоз тъп, че да дойде тук и да подскача около камъните? — зачуди се Леля Ог. Коварна мисъл се мярна в главата й. — Маграт беше с нас през цялото време.
— Налага се да открием — усмихна се мрачно Баба. — Сега ми помогни с тоя нещастник.
Леля Ог се наведе.
— Тежичък е. Нямаше да е зле, ако и младата Маграт беше тук.
— Не, вятърничава е. Лесно й се замайва главата.
— Да де, ама е добро момиче.
— Но е лигла. Въобразява си, че може да живее, все едно приказките се сбъдват и в народните песни се казва истината. Не ме разбирай накриво — желая й щастие.
— Дано се чувства добре като кралица — пожела Леля Ог.
— Научихме я на всичко, което знае — натърти Баба Вихронрав.
— Ъхъ — потвърди Леля, докато нагазваха в гьс-тата папрат. — А бе… дали не трябваше…
— Какво?
— Според теб не трябваше ли да я научим на всичко, което ние знаем?
— Много щеше да се проточи. — И туй си е вярно.
Минаваше време, докато писмата стигнат до Архиканцлера. Пощата биваше прибирана от онзи, който минаваше през портата на Университета. После я зарязваха на някой рафт, използваха я за палене на лули или за отбелязване на страници, а Библиотекарят си подновяваше постелята с нея.
Това писмо се забави само два дни и беше почти непокътнато, ако пренебрегнем две кафяви кръгчета от мокри чаши и отпечатък от изцапан с банан пръст. Сложиха го на масата при останалите, когато преподавателите наваксваха с късна закуска. Деканът го отвори с лъжица.
— Някой тук да знае къде се намира Ланкър?
— Защо? — рязко вдигна глава Ридкъли.
— Някакъв си крал щял да се жени и ни кани.
— Ау, ами сега — настръхна Лекторът по съвременни руни. — Дребно кралче решило да са жени и иска ние да го почетем?
— Ланкър е високо в планината — унесено се обади Архиканцлерът. — Чудно се лови пъстърва, доколкото си спомням. Я гледай… Ланкър. Чак не ми се вярва. Не съм се сещал за онези места от години. Знаете ли, че там има подхранвани от ледници езера, където рибата не е виждала въдица? Да-а… Ланкър…
— Прекалено е далеч — заяви Лекторът. Ридкъли изобщо не го слушаше.
— Има елени и сърни. Хиляди глави. И лосове. Навсякъде гъмжи от вълци. Не бих се учудил, ако се
