разчитам на вас. Хайде, вървете си…
Всички хукнаха по-надалеч от тържествуващата Леля Ог, застанала на вратата. И Джейсън Ог се пулеше безпомощно към нея — стокилограмов мъжага, внезапно превърнал се отново в четиригодишно момченце.
— Джейсън?
Ама трябва да поправя мангалчето на стария…
— И тъй — пренебрегна увъртанията му Леля, — какво ставаше по тия краища, момчето ми, докато ние бяхме из чужбината?
Джейсън разсеяно разръчка огъня с един железен прът и го остави в пламъците.
— Ами таквоз… имахме си страхотна вихрушка на Прасоколеда, пък една от квачките на старата Грахова измъти все същото яйце дор до три пъти, после кравата на дъртия Запъртъкски роди седем-глава змия… А, накъм Резена валяха жаби…
— Значи всичко е нормално — отбеляза Леля и си натъпка лулата нехайно, но многозначително.
— Да, мирно и тихо е — съгласи се синът й. Извади пръта, сложи го на наковалнята и вдигна чука.
— Нали знаеш, че рано или късно ще надуша какво става? — напомни майка му.
Джейсън не се обърна, но чукът замря във въздуха.
— Всичко разнищвам — натърти Леля Ог. Желязото изстина от сламеножълто до яркочервено.
— Пък и на теб ти олеква, като си излееш душата пред старото си мамче — добави тя.
Прътът се охлади до черно, макар че плюнка все още би зацвърчала върху него. А Джейсън, свикнал с жегата на ковачницата, май изведнъж се сгорещи неприятно.
— Да го беше изковал, преди да се изстуди съвсем — напомни Леля.
— Не е моя вината, мамо! К’во можех да сторя та да им попреча?
Тя се настани удобно на столчето и го дари с щастлива усмивка.
— За кого приказваш, синко?
— Ами за младата Диаманда и оная Пердита, и онуй червенокосото момиче от Скапан Гъз, и всичките други. Казах им аз, че ще има к’во да чуят от твойта уста, кат се върнеш. Казах им, че госпожа Вихронрав ще пощу… да, де, ще има много да им се смее, щом научи. Пък те ми се подхилват. Разправят, че сами щели да изучат вещерството.
Леля кимна. Всъщност имаха право. Човек може да изучи сам вещерството. Но това не отмени изискването и учителят, и ученикът да са подходящи за Занаята.
— Диаманда ли? — проточи тя. — Не помня таквоз име.
— А, тя си е Люси Токли — обясни Джейсън. — Но Диаманда било… по-вещерско.
— Аха. Оная, дето носи широка провиснала филцова шапка?
— Да, мамо.
— И си боядисва ноктите в черно?
— Същата, мамо.
— Старият Токли я прати да учи някъде, нали?
— Вярно, мамо. Прибра се, докато те нямаше.
— Да-а.
Леля Ог си запали лулата с въгленче от огнището. Широкопола шапка, черен маникюр, образование… Леле-мале!
— И колко са тия момичета?
Ами към половин дузина. И си ги бива, мамо.
— Брей?
— Пък и не личи да правят нещо лошо.
Леля Ог се вторачи замислено в пламтящото огнище.
Нейното мълчание беше някак бездънно. И съдържаше несъмнена насоченост. На Джейсън му беше съвсем ясно, че сега е прицелено в него.
Винаги се хващаше в капана. Мъчеше се да запълни тишината.
— Диаманда добре се е образовала — започна той. — Знае разни хубави думички.
Мълчание.
— А ти все разправяш, че не достигали момичета, дето искат да се изучат за вещици.
Джейсън удари няколко пъти пръта, колкото да се намира на работа.
Още мълчание се стовари върху него.
— И всяко пълнолуние ходят да танцуват в планината.
Леля Ог извади лулата от устата си и огледа придирчиво чашката й.
— Пусна се мълва — сниши глас Джейсън, — че го правели без нищо.
— Без кое нищо? — уточни тя.
— Ами танцуват по без нищо, мамо.
— Да му се не знае! Друго да те питам… Някой знае ли къде ходят?
— А, не. Тъкачев, майсторът на сламени покриви, всеки път ги губел от поглед. — Джейсън…
— Кажи, мамо.
— Танцували са около камъните. Той си улучи палеца.
В планините и горите на Ланкър се срещат разни богове. Познаваха един от тях като Херне Подгонения. Беше бог на преследването и лова Поне в известен смисъл.
Вярата и надеждата създават и подхранват по вечето богове. Ловците, облечени в животински кожи, сътворяват с танците си богове на гонитбата, които обикновено са жизнени и буйни, а и тактични колкото приливна вълна. Но те не са единствените богове на лова. И гласът на жертва-та има свой отзвук в окултното, когато сърцето бясно тласка кръвта, а хрътките отзад лаят в зах-лас. Херне беше бог на преследваните и подгонените, на всички дребни животинки, чиято участ е да свършат като кратък бълбукащ писък.
Беше висок три стъпки, имаше заешки уши и мънички рогца. Отличаваше се обаче с великолепен спринт и в момента се носеше лудешки през гората.
— Те идват! Те идват! Всички те се завръщат!
— Кои? — попита Джейсън Ог.
Топеше си палеца в коритото със студена вода Леля въздъхна.
— Ами Те. Сещаш се, де… Те. Не че сме сигурни ама…
— Кои са Те?
Тя се поколеба. Някои неща просто не ги каз-ваш на обикновените хора. От друга страна, като ковач Джейсън хич не се вписваше сред обикнове-ните хора. Ковачите си имат свои тайни. Пък и беше от семейството. Леля Ог преживя изпълнена с приключения младост и не я биваше много в е броенето обаче почти не се съмняваше, че Джейсън е неин син.
Виж сега… — Махна неопределено с ръка. — Ония камъни… Танцьорите, де… Ами в старите времена… А бе, някога…
Тя спря и се помъчи отново да обясни приро-дата на действителността, която в същността си е фрактална — Таквоз… Има места, дето са по-тънки от другите — където са били старите входове… Е, не точно врати, самата аз никога не съм го разбирала докрай. Не точно врати. По-скоро места, където светът изтънява… Все едно, важното е, че Танцьорите… са нещо като ограда… И ние… Като казвам ние, да знаеш, че е ставало преди хиляди години… Не са прости камъни, ами нещо като гръмотевич-но желязо, но… Има едни приливи, само че не от вода, ами когато световете се доближават и почти можеш да прекрачиш от един в друг… Както и да е, ако хората се навъртат около камъните и си играят на щуротийки… тогаз Те ще се върнат, щом не внимаваме.
— За кого приказваш?
— Ей туй е лошото — унило промълви Леля. — Ако ти река, всичко ще разбереш накриво. Те живеят от другата страна на Танцьорите.
Синът й я зяпна. После по лицето му плъзна сянка на осмислена усмивка.
— А, знам го туй. Чувал съм, че магьосниците долу в Анкх все разкъсвали дупки в оная ми ти тъкан на
