Как й се искаше да носи черни дантели като Диаманда.
А Диаманда постигаше резултати.
Ако бе чула от друг, Пердита нямаше да повярва. Разбира се, слушаше това-онова за вещиците, откакто се помнеше. Бяха старици, чиито дрехи ги уподобяваха на врани, с изключение на Маграт Чеснова, която несъмнено беше чалната и сякаш всеки миг готова да се облее в сълзи. Пердита си спомняше как Маграт дойде с китара на едно празненство по случай Прасоколеда. Пееше народни песни с треперлив глас и така стискаше клепачи, все едно наистина вярваше в тези щуротии. Е, не свиреше добре, но нямаше значение, защото бездруго пееше фалшиво. Хората й ръкопляскаха — даваше ли им сърце да постъпят другояче?
Диаманда обаче бе чела разни книги. Знаеше какво ли не. Например как да призове силата при камъните. Успяваше.
В момента им обясняваше картите.
Вятърът се разбушува тази вечер. Тряскаше кепенците и сипеше сажди от комина. На Пердита й се струваше, че е издухал всички сенки в ъглите на стаята…
— Внимаваш ли, сестро? — студено попита Диаманда.
И това го имаше. Трябваше да си казват „сестро“, за да изтъкват духовното си родство.
— Да, Диаманда — смирено отвърна Пердита.
— Това е Луната — натърти Диаманда. — Повтарям за онези, които не слушат. — Вдигна картата.
— И какво виждаме? Кажи ти, Мускара.
— Ъ-ъ… рисунка на луната, нали? — с надежда направи опит Мускара (по рождение Сюзън).
— Разбира се, че не е луната. Всъщност представлява амиметична условност, която не е свързана с конвенционалната система от значения — заяви Диаманда.
— А, тъй ли…
Поредният повей разтресе къщата. Вратата изтрещя в стената. В рамката се виждаше небе с разкъсани облаци, сред които се подаваше сърпът на една амиметична условност.
Диаманда махна с ръка. За миг блесна октари-ново сияние. Вратата се затвори рязко. Диаманда си позволи усмивката, която според Пердита беше хладнокръвна и многозначителна.
И сложи картата пред себе си на покривката от черно кадифе.
Пердита се вторачи унило в масата. Картите бяха хубавички, досущ пъстро изрисувани скъпоценности, и имаха интересни имена. Но онова предателско гласче нашепваше: „И как тъй познават какво таи бъдещето? Картонът няма мозък, нали?“ Все пак тяхното вещерско сборище помагаше на хората… поне в известен смисъл. Призоваваше силата и тям подобни. „Олеле, ами ако попита мен за нещо?“ Пердита съзнаваше, че се тревожи. Нещо не беше наред. Току-що се бе объркало. Не знаеше точно какво е, но преди малко положението се бе напекло. Вдигна глава.
— Сполука да споходи този дом — пожела Баба Вихронрав.
С почти същия тон други хора бяха казвали „Сега ще пиеш ти олово разтопено, омразни ми Кинкейд“ или „Сигурно се чудиш дали нямаме вкъщи още балони и абажури, та да се повеселиш като снощи, а?“.
Ченето на Диаманда увисна.
— Виж сега, тука бъркаш. Не ти трябва такваз ръка — отбеляза Леля От, която надникна над рамото й. — Имаш само Двоен Лукчо.
— Кои сте вие?
Бяха се появили изведнъж, помисли си Пердита. В един миг се виждаха сенки, в следващия стариците наложиха непререкаемо присъствието си.
— И за к’во сте нашарили пода с тебешир? — не мирясваше Леля. — Навсякъде тебешир. И езически писмена. Не че имам нещо против езичниците — добави тя и се позамисли. — Май и аз съм такава, ама не драскам по пода. Защо ви е да изписвате цялата стая? — Сръга Пердита в ребрата. — После не можеш да го изтриеш тоя тебешир, набива се в дъските.
— Ъ-ъ, това е магически кръг — обясни Пердита. — Ъ-ъ, здравейте, госпожо Ог. Той ни пази от злотворни влияния…
Баба Вихронрав леко се наведе към Диаманда.
— Кажи ми, скъпа, смяташ ли, че кръгът ви е опазил?
Наведе се още малко.
Диаманда се отметна назад на стола си.
После бавно се изправи.
И носовете им почти се допряха.
— Коя е тази? — подхвърли Диаманда, без да се извръща.
— Ъ-ъ, тя е Баба Вихронрав — осведоми я Пердита. — Ъ-ъ, тя е вещица. Ъ-ъ…
— От кое ниво? — попита Диаманда.
Леля Ог се огледа бързо за някакво укритие. Веждите на Баба Вихронрав потрепнаха.
— Нива, значи?… Е, аз сигурно съм от първо ниво.
— Тепърва започвате ли? — процеди Диаманда.
— Ох, майчице… Я слушай — прошепна Леля Ог на Пердита, — ако обърнем по-скоричко масата, може и да ни предпази.
А в същото време си мислеше: „Есме не може да устои на предизвикателство. Никоя от нас не може. Ако не си самонадеяна, каква вещица си? Само дето отдавна не сме млади. Да си на върха във вещерството е като да си наемен боец. Смяташ се за майстор, ама си знаеш, че все някъде има един по-млад, дето се упражнява от сутрин до вечер, овладява тънкостите. И веднъж, както си вървиш по пътя, чуваш глас зад гърба си — ей, я сега да видим цвета на карантиите ти. Туй важи и за Есме. Рано или късно ще налети на някоя от по-младите, дето е станала по-сръчна в хитрините.“ — О, да — промълви Баба. — Тепърва започвам. Всеки ден тепърва започвам.
„Но май няма да е днес“ — добави мислено Леля Ог.
— Изкуфяла дъртачке — изрече Диаманда, — изобщо не ме е страх от теб. Всъщност знам всичко за похватите, с които вие, бабичките, плашите суеверните селяндури. Мърморите си под носа и примижавате насреща им. Всичко става в главите им. Най-обикновена психология. Но не е истинско вещерство.
— Аз, таквоз, ще се отбия в кухнята — обади се Леля Ог, — да видя ще мога ли да напълня някоя и друга кофа с вода.
— Като гледам, научила си всичко за вещерството — установи Баба Вихронрав.
— Да, уча се — потвърди Диаманда.
Леля Ог пък забеляза, че е свалила шапката от главата си и хапе нервно периферията й.
— Предполагам, че си много способна — продължи Баба.
— Доста напреднах — съгласи се Диаманда.
— Покажи ми.
„Ама тя наистина е голяма работа — каза си Леля Ог. — Издържа погледа на Есме цяла минута. По туй време и змия щеше да се е отказала.“ Ако някоя муха се бе стрелнала през броените сантиметри въздух, разделящи тези погледи, щеше да пламне.
— Аз научих Занаята от Леля Мърморана — сподели Баба Вихронрав. — Тя пък се е учила от Стрина Хегети, която пък на свой ред се е учила от Чепатото Лелче, а нея я е учила Черната Алис…
— Тоест казваш — Диаманда зареждаше думите в тишината като патрони в пълнител, — че в действителност никоя от вас не е научила нищо ново?
Леля Ог прекъсна мълчанието:
— Ех, че гнус, прегризах си шапката!
— Ясно-о… — проточи Баба Вихронрав.
— Гледай, бе — смуши Леля Ог треперещата Пердита, — даже подплатата пробих със зъби. А пък му платих два долара за тая шапка, че и прасето му изцерих. Все едно хвърлих на вятъра и париците, и билките.
— Така че просто се махни, бабичко — заключи Диаманда.
— Но ще се видим отново — натърти Баба Вихронрав.
Старата вещица и младата вещица си взеха взаимно мярката с погледи.
— В полунощ ли? — предложи Диаманда.
— В полунощ? Нищо особено не е полунощ. Тогаз всяка може да се прави на вещица. Що да не е по
