действителността, дето си я кътат там, и от Тъмничните измерения изскачали разни страшилища. Грамадни гадове с десетина очища и повече крачища, отколкото има на хорото в неделя.
— Той стисна дръжката на чук номер 5. — Не бери грижа, мамо. Ако вземат да ни се изтърсят тука ние ще ги.
— Не става така — сряза го Леля Ог. — Ония грозотилища живеят отвън. А Те просто са… наблизо.
Джейсън съвсем се оплете. И Леля вдигна рамене. Рано или късно трябваше да сподели с някого.
— Господарите и Господарките — обясни тя.
— Че кои са пък те?
Леля Ог се озърна. Все пак стояха в ковачница На това място бе имало наковалня, преди да има замък, дори преди да има кралство. Навсякъде висяха подкови. Желязото се бе просмукало дори в стените. Тук не само беше пълно с желязо, тук желязото умираше и се прераждаше. Ако не можеше да изрече думите на това място, значи не биваше да ги произнася никъде.
Въпреки това не й се искаше.
— Нали се сещаш… — смънка. — Прекрасни народ. Благородните. Сияйните. Звездооките. Сещаш се…
— К’во?!
За всеки случай Леля докосна наковалнята и каза думата.
Бръчките по челото на Джейсън се изгладиха горе-долу със скоростта на изгряващо слънце.
— Те ли? Че нали са били приветливи и…
— Видя ли? — ядоса се Леля. — Казах ти, че ще го разбереш накриво!
— Колко?! — възкликна Ридкъли. — Ако щете — вдигна рамене кочияшът. — Ваша си работа.
— Извинявайте, сър — смънка Пондър. — Няма друга кола в онази посока.
По петдесет долара на човек си е пладнешки обир — Не е търпеливо отрече кочияшът. — Пладшки обир е — продължи с авторитетния тон на богатия опит, — когато някой се изпречи на пътя с арбалет в ръце, после другарчетата му скачат от дърветата и камънаците и ни взимат всичките пари и вещи. Среднощният обир е като пладнешкия, обаче палят и колата, та да виждат какво правят. А пък полуздрачният обир… ами той е, когато…
— Нима искате да кажете — прекъсна го Ридкъли — че обирът е включен в цената?
— Заради Гилдията на бандитите — обясни кочияшът. — По четиридесет долара на човек. Твърда цена.
— И какво ще стане, ако не платим?
— Накрая вие ще се втвърдите. Магьосниците се скупчиха да обсъдят положението.
— Имаме сто и петдесет долара — съобщи Архиканцлерът. — И няма как да извадим още пари от сейфа, защото Ковчежникът глътна ключа вчера.
— Сър, може ли аз да опитам нещо? — предложи Пондър.
— Бива.
Пондър се усмихна лъчезарно на кочияша.
— Домашните любимци не пътуват ли безплатно.
— Ууук?!
Метлата на Леля Ог фучеше няколко стъпки над горските пътеки и завиваше толкова рязко, че ботушите на вещицата ритаха листака. Тя скочи припряно до къщата на Баба Вихронрав и дори забрави да изключи метлата, която заседна в клолозета.
Вратата беше отворена.
— Ехо-о-о?
Леля надникна в килера и затрополи нагоре по Тясната стълба.
Баба се бе изпънала сковано на леглото си. Лицето й сивееше, кожата й беше студена.
Неведнъж я бяха намирали в това състояние и всеки път имаше недоразумения. Затова Баба вече успокояваше посетителите, но пък изкушаваше съдбата с малкото ръкописно картонче в ръцете си: „НИ СЪМ УМРЕЛА“.
Отвореният прозорец беше подпрян с парче дърво.
— Аха — промълви Леля по-скоро на себе си, — виждам, че не си тука. Аз… аз… аз ще взема да туря чайничето на огъня, та да почакам, докато се прибереш, бива ли?
Уменията на Есме в Заемането я притесняваха. Хубаво си е да влизаш в съзнанията на разни животинки и прочие твари, но прекалено много вещици не се бяха завърнали. Леля няколко години изнасяше бучки лой и отрезки от бекон за една невестулка, защото не се съмняваше, че това е старата Баба Посталют, която един ден се впусна в Заемане и не се върна. Ако изобщо е възможно една вещица да смята нещо за смразяващо кръвчицата, Леля Ог се отнасяше така към Заемането.
Слезе долу и напълни ведрото от кладенеца.
Не забрави да махне поповите лъжички, преди да сипе вода в чайника.
После се загледа към градината. След малко над нея прелетя малък силует и се гмурна в отворения прозорец.
Леля направи чай. Внимателно загреба с една лъжичка от захарницата, изсипа останалото в своята чаша, сложи двете чаши на поднос и отново се качи горе.
Баба Вихронрав седеше на леглото. Леля се озърна. Голям прилеп висеше с главата надолу от една греда под тавана.
Баба си разтри ушите.
— Гита — смънка тя, — ще бутнеш ли гърнето под него? Много си падат по цапането.
Леля измъкна най-скритата нощна принадлежност изпод леглото и я побутна с крак по чергата.
— Донесох ти чаша чай.
— Добре си се сетила. Устата ми все едно е пълна с мушици.
— Ти не предпочиташе ли совите нощем? — сети се Леля.
— Тъй си беше, ама с тях дни наред ми се ще да си завъртя главата към гърба. Прилепите поне гледат все напред. Първо опитах със зайците, ама знаеш колко могат да помнят. Пък и всеизвестно е за какво си мислят през цялото време. Прочути са с туй.
— За трева.
— Вярно.
— Откри ли нещо? — не се стърпя Леля.
— Петима-шестима са се качвали при камъните всяко пълнолуние! — натърти Баба. — Момичета, доколкото видях. Като си в главата на прилеп, виждаш само силуети. — Добре си се справила — благоразумно я похвали Леля. — Тукашни ли са момичетата, как мислиш?
— Няма как да не са. Не летят с метли.
Леля въздъхна.
— Едната е Агнес Нит, дъщерята на стария Трите Гроша. И момичето на Токли е от тях. Има още няколко.
Баба Вихронрав я зяпна.
— Попитах нашия Джейсън — обясни Леля. — Извинявай.
Прилепът се оригна и Баба учтиво закри устата си с длан.
— Аз съм една изкуфяла дъртофелница, нали? — промълви тя след малко.
— Не, не — побърза да отрече Леля. — Заемането си е голям майсторлък, пък ти го владееш на истина.
— Преливам от горделивост, ей туй е истина. Преди време щях да се сетя първо да поразпитам хората, вместо да си губя времето с прилепи.
— Ама нашият Джейсън нищичко нямаше да ти каже. И пред мен изплю камъчето само щото щях да му направя животеца същински ад, ако си беше мълчал. Иначе за какво са майките?
— Губя си усета, знам. Остарявам, Гита.
— Винаги съм казвала, че си толкоз стара, колкото се чувстваш.
— За същото ти говоря.
