Леля Ог започваше да се тревожи.
— Ами ако Маграт беше тука? — продължи Баба. — Щеше да ме види как се занимавам с тъпотии.
— Е, тя е на сигурно място в замъка-напомни Леля. — Учи занаята на кралица.
— На нейния занаят хубавото му е, че никой не забелязва, като сбъркаш. Непременно е права, щото тя го върши.
— А бе, кралската работа е смехория — отбеляза Леля. — Досущ като магьосничеството. Взимаш, значи, някое момиче със задник като две прасенца в чувал и вятърничава главица, омъжваш я за някой крал или принц, или друго величество и изведнъж тя става същинско слънчице, безукорната принцеса. В много смахнат свят живеем.
— Няма да й се кланям, да знаеш — вметна Баба Вихронрав.
— Че ти никому не се кланяш — търпеливо напомни Леля. — И на предишния крал не се кланяше. Рядко се сещаш да кимнеш и на младия Верънс. Не съм те виждала да се кланяш.
— Ами да! — потвърди Баба. — И туй е част от вещерството.
На Леля малко й олекна. Баба да се държи като старица… Това я безпокоеше. Далеч по-приемливо й се струваше нейното обичайно състояние на едва сдържан гняв.
Баба се изправи.
— Казваш, че момичето на стария Токли е от тях, тъй ли?
— Вярно.
— Майка й не беше ли от рода Кийбъл? Чудесна жена, доколкото си спомням.
— Ъхъ, само че когато тя се спомина, старецът прати щерка си на училище в Сто Лат.
— Не ги понасям тия училища — обяви Баба Вихронрав. — Пречат на образованието. Само книги. Каква полза има от книгите? Твърде много се чете напоследък. Като млади нямахме време за четене, помня добре.
— Щото бяхме много заети да се забавляваме.
— Именно. Хайде, че нямаме време.
— Как тъй?
— Не са само момичетата. Има още нещо наоколо. Някакво съзнание се е разщъкало.
Баба потрепери. Долавяше присъствието му, както един изкусен ловец забелязва друг, докато се прокрадва из хълмовете — по тишината там, където трябва да има шум, по настъпеното стръкче, по гнева на пчелите.
Леля Ог изобщо не си падаше по Заемането, Маграт направо отказваше дори да опита. Старите вещици от другата страна на хребета бяха прекалено заети с неприятните преживявания в собствените си тела, за да си търсят белята, като ги напускат. Затова Баба бе свикнала да се шири сама в психическото измерение.
А сега някакво съзнание бродеше из кралството, но Баба Вихронрав не успяваше да го проумее.
Тя се впускаше в Заемане. Налагаше се да внимава. Беше като опиат. Можеше да се носи в съзнанията на зверове и птици — макар и не на пчели, — да ги насочва полека, да вижда с очите им. Баба Вихронрав бе тършувала неведнъж из психическите честоти наоколо. За нея това беше част от сърцевината на вещерството. Да се взира през… …очите на мушици, да съзре бавните шарки на времето в трескавата подредба на един-единствен ден, а мъничките им съзнания да шарят светкавично… …да се вслушва с тялото на бръмбар и светът да е триизмерна картина от трептения… …да наблюдава с носа на куче и миризмите да са като цветове…
Имаше си цена. Никой не настоява да я платиш, но самата липса на принуда поражда морално задължение. Сдържаш се, вместо да смачкаш буболечката. Забиваш лопатата предпазливо. Храниш кучетата. Плащаш си. Грижиш се — не защото така е добре, а защото е редно. Не оставяш нищо освен спомени и не взимаш друго освен преживявания.
Но онова, скитащото… Нахълтваше в чуждите съзнания като трион и грабеше, прибираше, отнемаше. Тя напипваше хищната му форма — само жестокост и хладнокръвно бездушие. Съзнание, наситено с остър ум, което използваше другите живи твари и ги нараняваше, защото намираше развлечение в това.
Баба знаеше как да нарече такова съзнание.
Елф.
Над тях клоните на дърветата се превиваха. Баба и Леля крачеха през гората. Поне Баба Вихронрав крачеше. Леля Ог подтичваше.
— Господарите и Господарките се мъчат да намерят път — говореше Баба. — Има и друго. Нещо вече е проникнало. Някакво животно от другата страна. Еленът, подгонен от Скроуп, е скочил в кръга, а оная твар трябва да е била наблизо вътре. Нали все ни втълпяваха, че нещо може да премине отсам, ако друго нещо влезе…
— Какво нещо?
— Е, знаеш как виждат прилепите. Само схванах, че е едро. То е убило Скроуп. И сега е някъде наоколо. Но не е… някой от Господарите и Господарките. Животно от ел… от онуй място.
Леля огледа сенките, но нощем в гората сенките изобилстват.
— Не те ли е страх?
Баба изпука със ставите на пръстите си.
— Не, ама се надявам то да се бои.
— О-о, вярно казват хората. Горделива си, Есме Вихронрав.
— Че кой го казва?
— Ами ти. Преди малко.
— Не съм била добре.
Някой друг сигурно би се оправдал: „Не бях на себе си.“ На Баба Вихронрав не би й хрумнала такава глупост.
Двете вещици бързаха в бурята.
А иззад трънлив гъсталак наблизо еднорогът се взираше в тях.
Диаманда Токли наистина носеше широка провиснала шапка от кадифе. И то с воал.
Пердита Нит, която преди вещерския период беше Агнес Нит, също носеше черна шапка с воал заради Диаманда. И двете бяха по на седемнадесет години. Искаше й се да беше естествено кльощава като Диаманда, но поне можеше да си придаде нездрав вид. Затова прикриваше с толкова белило дадените й от природата розови бузи, че ако се завъртеше внезапно, коравата маска сигурно би се преместила на тила й.
Призоваха Конуса на могъществото, отделиха малко време за магия със свещи и ясновидство. А сега Диаманда им показваше как да работят с картите.
Твърдеше, че картите съдържали събраната мъдрост на Древните. Пердита често се усещаше, че предателски размишлява кои ли са били онези Древни, защото очевидно много се различаваха от старците, които бяха просто глупави според Диаманда. Не беше особено наясно защо би трябвало да са по-мъдри от, да речем, съвременните хора.
Освен това не проумяваше що за чудо е Женското начало. Не успяваше да разнищи докрай и бъркотията с Вътрешния Аз. Започваше да подозира, че този Аз липсва у нея.
Искаше й се да си слага грим на очите като Диаманда.
Искаше й се да носи високи токчета като Диаманда.
Аманита дьо Поквар я осведоми, че Диаманда спяла в истински ковчег.
Съжаляваше, че не й достига смелост да си направи татуировка с кинжал и череп като Аманита, която обаче рисуваше по ръката си всеки ден с мастило, за да я измива вечер, иначе майка й щеше да види.
Тихо гаднеещо гласче от Вътрешния Аз подсказваше, че Аманита не е много сполучливо подбрано име.
Впрочем Пердита също.
То намекваше и че Пердита не бива да си пъха носа в работи, които не разбира.
За жалост тя съзнаваше, че в такъв случай не би трябвало да върши почти нищо.
