пладне?
— Непременно. И за какво ще се борим? — попита Диаманда.
— Да се борим ли? Няма да се борим. Просто ще си покажем една на друга какво можем. Един вид по приятелски. — Баба Вихронрав изопна рамене. — Време е да си ходя. Ние, дъртофелниците, трябва да се наспиваме, нали знаете.
— И какво ще получи победителката? — настоя Диаманда.
В гласа й се прокрадна неувереност. По земетръсната скала на съмнението трусът едва ли би накарал и чашка да падне от рафта на десетина километра, но все пак се усети.
— Ами победителката си получава победата — обясни Баба Вихронрав. — Нали затова е всичко? Не си правете труда да ни изпращате. Не сте ни посрещали.
Вратата пак тресна в стената.
— Най-обикновена психокинеза — подхвърли Диаманда.
— А, добре. Олекна ми, че научих — сговорчиво рече Баба Вихронрав, изчезвайки в нощта. — Туй обяснява всичко, и още как.
В старите времена, преди да измислят паралелните вселени, имаше простички посоки — Горе и Долу, Дясно и Ляво, Назад и Напред, Минало и Бъдеще…
Нормалните посоки не вършат работа в мулти-вселената, където измеренията са прекалено много, за да се ориентира човек в тях. Наложи се да бъдат изобретени нови посоки, за да си намират хората пътя въпреки всичко.
Например: източно от слънцето, западно от луната.
Или: зад северния вятър.
Или: от другата страна на хоризонта.
Или: дотам и обратно.
Или: отвъд полята, що погледът обхваща.
Понякога има и пряк път. Врата или проход.
Някакви побити камъни, разцепено от мълния дърво, шкаф с досиета…
Може би част от планинска ливада…
Място, където там е почти същото като тук.
Почти, но не съвсем. Просмукването е достатъчно да разклати някое махало, екстрасенсите да страдат от гадно главоболие, запустяла къща да се прослави с обитаващи я духове, а гърнето изведнъж да прелети през кухнята. Просмукването е достатъчно, за да обикалят на стража търтеите от кошерите.
А, да. Търтеите.
Има едно явление. Наричат го търтейско сборище. Понякога през ясните летни дни търтеите от кошери, пръснати на километри околовръст, се събират някъде и летят в кръг. Бръмчат като мънички системи за ранно предупреждение. Точно такива са.
Казваме за пчелите, че са чувствителни. Това е човешка дума. Пчелите са същества на реда и в самите им гени е програмирана омразата към хаоса.
Ако някои хора преди време са научили къде има такова място, в случай че вече са имали опит с последиците от оплитането на „тук“ и „там“, биха могли — стига да знаят как — да бележат мястото с определен вид камъни.
С надеждата, че разни тъпи скапаняци ще схванат намека и ще стоят настрана.
— Е, какво ще кажеш? — попита Баба, когато вещиците забързаха към домовете си.
— Ами оная нисичката дебелана има слабовата природна дарба — отбеляза Леля. — Усетих я. Другите си търсят гъдел за нервите, ако питаш мен. Играят си на вещици. Знаеш ги таквиз. Бутат чаша по лист с букви, редят карти, носят черни дантелени ръкавици без пръсти и бърникат в окултното.
— Не понасям да бърникат в окултното — заяви Баба. — Почне ли се веднъж, значи вярваш в духове, туй пък значи, че ще повярваш и в демоните, а преди да се опомниш, вече вярваш и в богове. И тогаз си загазила.
— Че нали всички тия твари ги има наистина? — сподели недоумението си Леля.
— Туй не е причина да вземеш, че да повярваш в тях. Тъй само ги поощряваш. — Баба Вихронрав позабави крачка. — А за нея какво ще кажеш?
— За кое у нея питаш по-точно?
— Усети ли силата?
— Охо! Чак ми се изправи косата.
— Някой й е дал тая сила. Знам кой го е сторил. Помисли — недорасло момиченце с купчина кокоши идеи в главата, прочетени в разни книжки. И изведнъж се сдобива с мощ, дето не знае как да овладее. Карти! Свещи! Туй не е вещерство, а купонджийски игрички. Бърникане в окултното. Видя ли, че ноктите й са черни?
— Е, и моите не са чак толкоз чисти…
— Нейните са боядисани.
— На младини аз си боядисвах ноктите на краката червени — с лека печал промълви Леля Ог.
— Ноктите на краката са друго нещо. И червеният цвят също. Впрочем — добави Баба — ти го правеше, за да те харесват.
— И имаше полза.
— Ха!
Повървяха смълчани.
— Голяма сила усетих — смънка Леля Ог след малко.
— Знам.
— Много голяма.
— Тъй си е.
— Виж сега, не казвам, че няма да я победиш — припряно заговори Леля. — Нищо подобно! Ама не ми се вярва, че аз мога да се справя с нея, и като гледам, ти също доста ще се препотиш. Ще ти се наложи да й сториш зло, за да победиш.
— Губя си разсъдъка, тъй ли?
— О, не съм…
— Гита, тя ме ядоса. Не се сдържах. И сега трябва да си меря силите с момиченце на седемнайсет години. Ако победя, значи съм гадна, властна, дърта вещица. Ако пък загубя… — Баба срита сърдито купчина опадали листа. — Все не мога да се спра навреме, туй ми е лошото. — Леля Ог си мълчеше. — И избухвам за най-дребното…
— Да, но…
— Не съм свършила каквото имам за казване!
— Извинявай, Есме.
Прилеп прелетя край тях с тихо шумолене. Баба му кимна.
— Да си чувала как я кара Маграт напоследък? — попита с глас, стегнат в пресилена небрежност като със стоманен корсет.
— Свиквала бързо, ако се вярва на нашия Шон.
— Ясно.
Стигнаха до кръстопът. Белият прахоляк блещукаше мъждиво под лунните лъчи. Единият път водеше към град Ланкър, където живееше Леля Ог. Другият се залутваше из гората, превръщаше се в пътека, после в пътечка и накрая стигаше до къщата на Баба Вихронрав.
— Кога ние… двете… ще се сберем отново? — подхвърли Леля.
— Я ме чуй — сопна се Баба. — Тя ще стои настрана, ясно? Доста по-щастлива ще си бъде като кралица!
— Нищо напреки не съм казала — меко отвърна Леля.
— Знам, че не си! Направо те чух как нищо не каза! Твойто мълчание е най-гръмогласното, дето съм го чувала от човек, който още не е умрял!
— Значи ще се видим към единайсет, нали?
