— Ами да!
Вятърът пак се разбушува, докато Баба Вихронрав вървеше по пътеката към къщата си.
Знаеше, че е настръхнала прекалено. Твърде много работа й се струпа на главата. Уреди нещата с Маграт, а Леля можеше и сама да се погрижи за себе си, но Господарите и Господарките… Изобщо не бе очаквала това.
Лошото беше…
Ами лошото беше в предчувствието на Баба Вихронрав, че ще умре. Нервите й започваха да се опъват.
За онези, които си служат с истинска магия, знанието за часа на смъртта им е едно от по-чудатите предимства. Общо взето, наистина си е предимство.
Мнозина магьосници бяха напуснали света, изпивайки весело последната бутилка от личната си изба. Впрочем по-късно се оказваше, че са задлъжнели със стряскащи суми.
Баба Вихронрав също открай време се питаше какво ли ще почувства, какво ще види да се надвесва над пътя й. Установи, че пред нея има само празнота.
Хората си мислят, че живеят подобно на точка движеща се от Миналото към Бъдещето, а спомените се носят зад тях като опашката на някаква безплътна комета. Но паметта се разпростира и напред, не само назад. Просто повечето представители на човешкия род нямат способността да боравят с нея, затова ги спохожда единствено като предчувствия, опасения, прозрения и хрумвания. Вещиците обаче много ги бива да работят с тази памет. Да открият изведнъж празно пространство там, където би трябвало да са плъзнали пипалата й, за тях е същото, както пилот на самолет, изскочил от плътни облаци, да види шерпи на планинска пътека, зяпнали го отгоре надолу.
Оставаха й броени дни… и толкова. А винаги бе очаквала да има малко време за себе си, да оправи градината, да разчисти и подреди къщата — иначе следващата настанила се вещица би я сметнала за повлекана, да си избере хубаво местенце за погребението и накрая да поседи навън в люлеещия се стол, без да върши друго, освен да гледа дърветата и да мисли за миналото. Но сега… нищо не би успяла да свърши.
Имаше и други притеснения. Паметта й се оплиташе. Може и да беше неизбежно накрая. Сигурно човек се изчерпваше полека като Чепатото Лелче. В последните си дни старицата слагаше котката на печката и изкарваше чайника навън за през нощта.
Баба затвори вратата и запали свещ.
В чекмеджето на гардероба имаше една кутия. Вещицата я отвори на кухненската маса и извади грижливо сгънат лист. В кутията имаше перодръжка и мастило. Поумува и продължи оттам, докъдето бе стигнала: „…а на мойтъ приятелкъ Гитта Ог оставям леглоту си и оназ парцалената черга, дето ми я скалъпи ковачъ от Скапан Гъс. Също нека вземе канътъ, легенчиту и оня третия съд от нощнийъ кум-плект, дето отдавна им е фърлила око. На нея се пада и мойта метла, щото си е съвсем наред, само требва малко да се постегне.
На Маграт Чеснова оставям друготу Съйдър-жание на таз кутия и моя сребърен сирвис за чай, дето каничкътъ му за мляко е смешнъ крава. Той ми е семейно наследству. Също да земе часовника, който беше на мойта майка, ама я задължавъм да го навива прилежно, щото спре ли…“ Дочу някакъв шум отвън.
Ако в стаята седеше още някой, Баба Вихронрав щеше да отвори вратата безцеремонно. Понеже беше сама, тя полека докопа машата и се плъзна към вратата с твърде изненадваща липса на звук, ако си припомним що за ботуши носеше. Заслуша се напрегнато.
В градината имаше нещо.
Не беше кой знае каква градина. Там растяха прословутите й Билки и няколко плодни храста. Имаше малко трева и — разбира се — кошери. Липсваше ограда. Местните диви животни се бяха научили да не припарват до градината на вещицата.
Баба отвори предпазливо вратата.
Луната залязваше. Бледата сребриста светлина правеше света безцветен.
На тревата стоеше еднорог. Вонята му я блъсна като юмрук.
Баба запристъпя към него, протегнала машата напред. Еднорогът отстъпваше и риеше пръстта с копита.
Вещицата прозря по-ясно в бъдещето. Вече знаеше кога. Започваше да се досеща и как ще стане.
— Тъй ли било — промърмори под носа си. — Знам аз откъде си се довлякъл. Я вземи да се прибереш, дето ти е мястото.
Съществото се помъчи да я намушка, но машата изфуча към него.
— Не понасяш желязото, а? Ами тогаз изприпкай при твойта господарка да й кажеш, че в Ланкър знаем всичко за желязото. Пък аз добре я знам нея. Да стои надалеч, ясно ли е? Тука е мойта земя!
Вместо луна вече грееше обедното слънце.
Имаше доста многолюдна тълпа из онова, което в Ланкър се смяташе за градски площад. Тук бездруго не се случваше почти нищо интересно, а единоборството между вещици си струваше да се види.
Баба Вихронрав се появи четвърт час преди пладне. Леля Ог я чакаше на скамейка до кръчмата. Бе провесила хавлия на врата си, а пред краката й се мъдреше пълна кофа вода, в която плуваше гъба за баня.
— Туй пък за какво е? — попита Баба.
— За почивката между рундовете. Приготвих ти и портокалови резенчета. — Вдигна чинията и Баба изпръхтя. — Като те гледам, трябва да хапнеш нещо — настоя Леля. — Май не си слагала нищо в уста днес…
Тя сведе поглед към ботушите на Баба и зацапаната пола на дългата й черна рокля. Видя сламки и трънчета.
— Ама ти съвсем си изкуфяла! — изсъска Леля по-тихо. — Какви си ги свършила, а?
— Трябваше…
— Ходила си при камъните, нали?! Искала си да отблъснеш Благородниците.
— Разбира се — отвърна Баба.
Гласът й не звучеше немощно, тя не се олюля-ваше… но само защото тялото на Баба Вихронрав бе стегнато в хватката на духа й.
— Все някой трябва да го прави — добави тя.
— Що не дойде да ме повикаш?!
— Щеше да ме разубеждаваш.
— Есме, добре ли си? — приведе се напред Леля.
— Много съм си добре! Направо отлично! Нищо ми няма, ясно?
— Ти спа ли изобщо? — заяде се Леля.
— Е, ти пък сега…
— Не си, нали? Ама си мислиш, че просто ще се изпъчиш тука и ще стреснеш онуй момиче, а?
— Де да знам — отрони Баба Вихронрав. Леля Ог се взря изпитателно в нея.
— Не знаеш, значи… — промърмори по-кротко. — Ох, както и да е… По-добре седни, че ще се свлечеш. Сдъвчи малко портокал. Те ще дойдат след някоя и друга минутка.
— Няма — възрази Баба. — Тя ще закъснее.
— Как позна?
— Каква полза да се изтъпаниш, ако няма кой да те зяпа? Главознание…
Всъщност младото сборище закъсня с цели двадесет минути и зае позиции по стъпалата пред пазарчето на отсрещната страна.
— Виж ги само — изсумтя Баба. — Пак са целите в черно.
— Нали и ние носим черно? — разсъдливо напомни Леля.
— Щото е пристойно и практично — навъсено натърти Баба. — А не заради някаква си романтика. Ха, все едно Господарите и Господарките вече са тука…
След известно време, прекарано във взаимен оглед, Леля Ог се повлече през площада и срещна
