Пердита на средата. Въпреки дебелия грим личеше, че младата кандидат-вещица е смутена. Стискаше черна дантелена кърпичка и я усукваше изнервено.
— Добрутро, госпожо Ог.
— Добър ти ден, Агнес.
— Ъ-ъ… Сега какво ще стане?
Леля извади лулата си от джоба и се почеса с нея по ухото.
— Че знам ли… Май вие решавате.
— Диаманда пита защо трябва да е точно тук и сега.
— Ами за да види всеки. Нали туй е важното? Да няма скрито-покрито. Да се знае коя е по-изкусна във вещерството. Целият град ще научи. Нека гледат как едната побеждава, а другата губи. Тъй няма да има спорове после, нали?
Пердита се загледа към кръчмата. Баба Вихро-нрав бе задрямала.
— На туй му викам аз желязно спокойствие — отбеляза Леля и сплете пръсти зад гърба си.
— Ъ-ъ… А какво ще сполети победената? — попита Пердита.
— Нищо особено — вдигна рамене Леля. — Обикновено заминава някъде. Не можеш да си вещица, ако хората са те видели как губиш.
— Диаманда казва, че не искала старата дама да пострада прекалено зле. Само щяла да й даде добър урок.
— Много мило. Есме се учи бързо.
— Ъ-ъ… Госпожо Ог, ще ми се това да не бе ставало.
— Много мило.
— Госпожо Ог, Диаманда казва, че госпожа Вихронрав имала страховит поглед.
— Много мило.
— Затова изпитанието е… гледане, госпожо Ог. Леля пъхна лулата в устата си и изфъфли:
— А, като в оная стара игра „Който мигне — губи“, тъй ли?
— Ъ-ъ… Да.
— Бива. — Леля поумува и пак вдигна рамене. — Бива. Но по-добре ще е първо да очертаем магически кръг. Не искаме никой друг да пострада, нали?
— Скорхийски руни ли ще използваме или Ок-тограм на тройното призоваване? — осведоми се Пердита.
Леля наклони глава настрана.
— Драга моя, не съм ги чувала тия имена. Аз го правя ей тъй…
Отдалечи се с хълбока напред от дебелото момиче, влачейки носа на единия си ботуш в прахоляка. Очерта грубоват кръг, широк около пет метра, и бутна гърбом Пердита.
— Извинявай. Ето, готово.
— Това магически кръг ли е?
— Ами да. Иначе хората наоколо може да си изпатят. Всякаква магия фучи наоколо при единоборство на вещици.
— Но вие не произнесохте никакво заклинание. Абсолютно нищо!
— Сериозно?
— Нали трябва да има заклинание?
— Де да знам. Никога не съм го правила. — О-о…
— Ако толкоз ти се ще, да изпея някоя весела песничка — сговорчиво предложи Леля.
— Ъ-ъ, не. Ъ-ъ…
Пердита не бе чувала певческите изпълнения на Леля Ог, но мълвата за тях бе стигнала и до нея.
— Харесва ми тая твоя кърпичка — вметна Леля, без изобщо да се притесни. — На черното хич не личат сополите.
Пердита се бе втренчила в кръга като хипноти-зирана.
— Ъ-ъ… Е, ще започваме ли?
— Ами да.
Леля Ог изприпка обратно при скамейката и сръга Баба.
— Я се събуди!
Баба поотвори едното си око.
— Не спях, само исках да ми починат очите.
— Само трябва да я надминеш в гледането! — Значи знае поне колко е важен погледът. Ха!
За каква се мисли? Гледала съм хората цял живот!
— Тъкмо туй ме плаши малко… Ау… ето го момченцето на бабка!
Дойдоха и останалите от рода Ог.
Баба Вихронрав изпитваше нескрита неприязън към малкия Пюзи. Тя поначало не харесваше децата и именно затова се погаждаше толкова добре с тях. Щом видеше Пюзи, си казваше, че не е редно да щъка наоколо само по ризка, ако ще и да е на четири години. Пък и хлапето беше сополиво, някой трябваше да му даде кърпа или поне да му набие тапи в ноздрите.
Леля Ог обаче беше като глина в ръцете на всяко внуче, дори да е лепкаво като Пюзи.
— Искам бонбонче — изръмжа той с чудато дебелия глас, какъвто имат някои дечица.
— След малко, патенцето ми, първо да си поприказвам с тая жена — изчурулика Леля.
— Искам бонбонче сега.
— Разкарай се, сладурчето ми, бабка е заета. Пюзи дръпна полата й с все сила.
— Сега го искам, сега!
Баба Вихронрав се наведе и нейният внушителен нос се изравни с вечно протеклото носле на Пюзи.
— Ако не се махнеш — изрече тя сериозно, — аз ей с тия две ръце ще ти откъсна главичката и ще я напълня със змии.
— Чуй само! — засия Леля Ог. — Знаеш ли колко бедни дечица в Клач щяха да се зарадват на такава заплаха, а?
Пюзи се поколеба миг-два, после се ухили като тиква.
— Смешна баба — заяви той.
— Я слушай… — Леля потупа внучето си по главата и разсеяно изтри дланта си в роклята. — Нали ги виждаш ония момичета отсреща? Имат купища бонбончета.
Пюзи защапурка нататък.
— Туй си е война с живо оръжие, да знаеш — подхвърли Баба.
— Хайде — подкани я Леля. — Нашият Джейсън вече сложи два стола в кръга. Ти сигурна ли си, че не ти е зле?
— Ще се оправя.
Пердита Нит се домъкна отново.
— Ъ-ъ… Госпожо Ог…
— Кажи, драга.
— Ъ-ъ. Диаманда казва, че не сте разбрали правилно. Няма да се гледат една друга…
Маграт се отегчаваше. Никога не й се бе случвало, докато беше вещица. Вечно объркана и претоварена с работа — да, но не и отегчена.
Внушаваше си неуморно, че вероятно ще й олекне, когато е истинска кралица, макар и да не виждаше какво толкова ще се промени. Засега бродеше безцелно през неизброимите стаи на замъка, а шумоленето на роклята й почти не се чуваше, защото в ушите й боботеха турбините на еднообразието: „Досададосададосада…“ Цяла сутрин се бе учила усърдно да бродира гоблени, защото Мили я уверяваше, че заниманието било типично за кралиците. Първият й опит с надпис „Благословена да е тази кщъа“ бе захвърлен на креслото.
В Дългата галерия имаше огромни гоблени, изобразяващи древни битки. Явно бяха дело на предишни отегчени короновани обитателки на замъка. Струваше й се изумително, че някак са убедили бойците да позират толкова дълго. Бе разгледала много, твърде много портрети на самите кралици — всички до една
