Всички се вторачиха в Пюзи, който седеше насред подозрителна локвичка в ъгъла, стискаше кесия с бонбони и имаше лепкав кръг около устата си.
— Свеж като морков — успокои ги Леля Ог. — Все едно малко се е препекъл на слънце. Бездруго крещи до забрава за всяка дреболия, жив да ми е — обясни тя гордо, сякаш хвалеше рядка дарба.
— Гита… — обади се Баба изпод кърпата.
— Кажи.
— Знаеш, че обикновено не близвам силни питиета, ама съм те чувала да споменаваш, че ракиите се използват и за лечебни цели.
— Ей сегинка.
Баба понадигна кърпата и фокусира едното си око в Маграт.
— Добър ви ден, ваше предвеличество. Дойдохте да ми съчувствате, тъй ли?
— Досетлива сте — студено отвърна Маграт. — Ле… Госпожо От, може ли нашата особа да беседва с вас насаме отвън?
— Няма проблем, ваше величайшество. Щом прекрачиха прага и се озоваха в тясната уличка, Маграт отвори уста. — Ти… Леля вдигна ръка.
— Знам какво щеше да кажеш. Нямаше нищо опасно за мойто сладко мушмороче.
— Но ти…
— Аз ли? — пак я прекъсна Леля. — Общо взето, нищо не сторих. Не знаеха, че той ще налети в кръга, нали? И двете постъпиха, както им е присъщо, нали? Тъй е честно.
— Е, донякъде, обаче…
— Никой никого не е мамил — отсече Леля Ог. Маграт преви рамене и млъкна. Другата вещица я потупа по рамото.
— Значи пред никого няма да се изтървеш, че му показах кесията с бонбоните отдалеч?
— Няма, Лельо.
— Браво на теб, бъдеща кралице.
— Лельо…
— Казвай, миличка. Маграт си пое дъх.
— Как Верънс е научил предварително кога се връщаме?
Стори й се, че Леля проточи прекалено размишленията си.
— Хич не се сещам — заяви накрая. — И кралете малко са набъркани в магията, да знаеш. Разправят, че можели да лекуват пърхот и други болежки. Може да се е събудил някоя сутрин и да е познал по особения сърбеж в кралските си атрибути.
Леля Ог винаги имаше вид на изпечена лъжкиня. Тя изповядваше прагматичния подход към истината — казваше я, когато й беше удобно и ако я мързеше да съчини нещо по-интересно.
— Горе сигурно си много заета, а? — продължи старата вещица.
— Нашата особа се справя чудесно, премного благодаря.
Маграт само се надяваше, че е произнесла думите с кралска надменност.
— И коя е особата? — озадачи се Леля.
— Как тъй коя?
— Кой се справя чудесно? — Аз!
— Тъй да беше казала отначало — отдъхна си Леля с невъзмутимостта на закоравял покерджия. — Важното е да се намираш на работа.
— Той е знаел, че се връщаме — непреклонно натърти Маграт. — Дори бе съставил списък кого да покани. Впрочем… има покана и за теб…
— Получих я тая заран — съобщи Леля. — С всичките й зъбчета по ръбовете и златните букви, и останалото. А кой е тайнственият Русоляв Пич в поканата?
Маграт отдавна бе изучила представата на Леля за света.
— RSVP означава, че трябва да ни уведомиш дали ще дойдеш.
— О, нашата особа ще дойде, как си представяш нашата особа да не купоняса? А Джейсън изпрати ли на вашата особа неговата покана? Знаех си аз. Не борави умело с перото нашият Джейсън.
— Покана за какво? — уточни Маграт, на която взе да й писва от особи.
— Верънс не каза ли на вашата особа? — учуди се Леля. — Специална пиеса, дето е написана специално за тебе.
— А, да. Представлението.
— Същото — потвърди Леля. — Точно на летния празник.
— Като ще е на летния празник, трябва да е нещо по-така — заяви Джейсън Ог.
Вратата на ковачницата беше залостена. Вътре се бяха събрали осмината членове на Ланкърската танцова трупа, шесткратни8 победители в Откритото първенство по танца „морис“ на Петнадесетте планини.9
Сега се опитваха да осмислят нова форма на изкуството.
— А бе, много ми е тъпо — сподели Зверюго Коларов, единственият пекар в Ланкър. — Да навлека рокля! Дано жена ми не види, иначе…
— Тука пише — ломотеше Джейсън Ог и огромният му показалец се плъзгаше неуверено по редовете, — че било пре-лест-на история за любовта на Самодивската кралица… туй си ти, Зверюго… — …А, много ти благодаря… — …към един смъртен. И още — ху-мо-рис-тич-на ин-тер-лю-дия с Комични еснафи.
— Тия пък какви са? — намеси се Тъкачев, майсторът на покриви.
— Де да знам — почеса се Джейсън по темето. — Може да е някакъв вид кенеф, к’вито ги копаят из равнините.
— И к’во им е комичното?
— Ами сигурно хората падат в дупките и става смешно.
— И що не може да си изиграем един „морис“, както си му е редът? — попита Обидия Дърводелски, шивачът.10
— Щото „морис“ е за всеки ден, пък трябва да направим нещо културно — обясни Джейсън. — Туй ни го изпратиха чак от Анкх-Морпорк.
— Може да изиграем пак Танца с тоягите и кофите — подсказа Пекарев, тъкачът.
— Никой нивгаш няма да играе Танца с тоягите и кофите — отсече Джейсън. — Дъртият господин Дрънчо още куца, пък оттогаз минаха три месеца.
Тъкачев примижа към своето копие от текста.
— Кой е тоя скапаняк Exeunt Omnes?11 — И що трябва да има лъв? — заяде се Пекарев.
— Щото е пиеса! — скастри го Джейсън. — Кой ще иска да я гледа, ако има… магаре. Представям си как всички ще се струпат на представлението като чуят, че има магаре. Ха, може ли един истински драмописец да вмъкне магаре в пиесата? Тука е добавил, че много му се искало да научи как се справяме! И я всички да млъкнете най-сетне!
— Хич не се виждам като Самодивската кралица! — изстена Зверюго Коларов.12 — Ще ти хареса полека-лека — увери го Тъкачев.
— Пепел ти на езика.
— И трябва да репетираме — натърти Джейсън.
— Тука няма място — изтъкна коларят Покриварски.
— Няма да стане, ако ще ме зяпат хората — заинати се Зверюго. — И да се напъхаме в гората, ще ни види някой. Леле-мале — аз в рокля!
— Няма да те познаят, като си гримиран — утеши го Тъкачев.
— Гримиран ли?! — Ами да, също и с перука на главата — добави кошничарят Шивашки.
— Прав е, да знаете — замисли се Тъкачев. — Като ще се правим на глупаци, поне да не ни тлеят докато не се изпедепцаме в глупостите.
— Значи някъде на закътано място — заключи Покриварски.
— По-затънтено — уточни Калайджийски, който си беше калайджия.
