— Тъй ли? Какви ги приказваш? С всичките му церемонии и останалото?
— Да!
— Хъм… — Ридкъли си приглади брадата. — Убеден ли си?
— Напълно, Архиканцлер.
— А стига, бе! Дори не подозирах. Пондър се обнадежди, че напредват.
— Да, ама… — подхвана Ридкъли. — Защо не помня това все пак?
Пондър се бе подготвил за въпроса.
— Защото вашият Аз в другата Вселена не съвпада с вашия Аз в тази Вселена. Онзи се е оженил. Вероятно вече е прадядо.
— Нито редче не ми е написал досега — оплака се Ридкъли. — И на мръсника изобщо не му хрумна да ме покани на сватбата.
— За кого говорите?
— За него.
— Но това пак сте вие!
— Нима? Хъ! Би трябвало аз да поканя поне себе си, как мислиш? Нали ти казвам — мръсник!
— Ха! Парламент!
Поредната идея на Верънс. Опита се да приложи в Ланкър демокрацията на ефебианците. Даде право на глас всекиму… тоест всекиму, „който е с име неопетнено, с пол мъжеский, четиридесет лета е прехвърлил и притежава къща14, за която дават цена поне три кози и половина“.
Имаше ли смисъл да постъпва глупаво, като даде право на глас на хора, които са бедни, престъпно настроени, смахнати или жени? Биха злоупотребили с правото си. Общо взето, начинанието имаше успех, макар че парламентаристите се вясваха на заседания, когато им скимнеше, нищо не си записваха, пък и не възразяваха срещу нито едно от предложенията на Верънс, тъй като беше крал. Каква полза от краля, ако трябва сами да се управляват? Никой не го кара да слага нова слама на покривите или да дои кравите, нали?
— Скучно ми е, Мили. Скучно, скучно, скучно! Ще се разходя.
— Да кажа ли на Шон да дойде с тръбата?
— Не смей, ако ти е мил животът!
Не всички градини бяха разкопани за земеделски експерименти. Имаше например билкова градина. Опитният поглед на Маграт прецени, че е доста оскъдна, защото съдържаше само растения, с които подправяха гозбите. Пък и репертоарът на госпожа Скорбик се изчерпваше с джоджен и градински чай. Нямаше нито стрък върбинка, бял равнец или дядови гащи.
Но наблизо беше прочутият лабиринт. Е, все някога щеше да се прочуе. Верънс бе чул от някого, че величествените замъци имали лабиринти Всички смятаха, че когато храстите израснат над сегашната си височина от една стъпка, лабиринтът наистина ще стане известен надлъж и нашир, а хората ще се губят, без да се мъкнат в него приклекнали и зажумели.
Маграт пристъпяше обезсърчено по посипаната с дребен чакъл пътека, а нейната огромна рокля заравняваше следите й.
От другата страна на живия плет отекна писък. Веднага позна гласа. Бе научила за някои традиции в Ланкърския замък.
— Добро утро, Дървеняааау — обади се тя. Соколарят на замъка се показа иззад ъгъла, попивайки нещо по лицето си с кърпичка. На другата му китка се мъдреше птица, стиснала нокти като инструмент за изтезания. Зли червени очи се вторачиха в Маграт над острата като бръснач човка.
— Имам нов ястреб — гордо се похвали Дървеняааау. — Ланкърски грачещ ястреб. Никой не ги е опитомявал досега. Но аз започнах. Вече го научих да не ме кълве пооооох…
Бясно заудря птицата в стената, докато тя не пусна носа му.
Налага се да уточним, че Дървеняааау не беше рожденото му име. От друга страна, истинското име е онова, с което човекът ти се представя. Така че той си беше Дървеняааау.
Причината се криеше във факта, че ястребите и соколите в Ланкърския замък бяха местни птици. Затова се отличаваха с несъмнено независим дух от рода на „ей, ти що не си…“. Усърдието на Дървеняааау в отглеждането и опитомяването вече им придаде способността да вадят ноктите си от китката на соколаря. Сега се опитваше да ги отучи от свирепите атаки срещу човека, който току-що ги е държал, тоест самия Дървеняааау. Въпреки всичко си оставаше забележителен оптимист и добряк. Живееше заради деня, в който неговите птици ще бъдат признати за най-прекрасните в света. Ястребите живееха заради деня, в който ще успеят да изкълват и другото му ухо.
— Виждам, че се справяш добре — отбеляза Маграт. — Но… не мислиш ли, че с повечко жестокост биха станали по-покорни?
— О, не, госпожице! — възкликна Дървеняааау.
— Трябва да сме благи с тях, да укрепим връзката. За да ни се доверяааау!…
— Е, тогава те оставям да прилагаш подхода си — подметна Маграт, а във въздуха се разхвърчаха пера.
Унинието й изобщо не се разсея, когато научи, че и в соколарството има строго разделение по съсловие и пол. Верънс поради кралското си достойнство имаше право на планински сокол, каквото и да представляваше въпросната летяща проклетия. Ако в околността се завъдеха маркграфове, те биха ловували със сокол-скитник, докато на жреците им бяха позволени ястреби-врабчари. Простолюдието можеше само да мята пръчки по пернатия дивеч.15 Маграт неволно се зачуди какво ли би се паднало на Леля Ог. Вероятно пиленце на пружинка.
За вещиците нямаше подбран крилат хищник но ланкърските правила отреждаха за кралиците окаяния ястреб, наричан още тлъстоглав плашльо Птицата беше дребна, късогледа и предпочиташе да ходи непохватно по земята. Припадаше, щом зърнеше кръв. Двайсетина окаяни ястреби вероятно биха успели да убият гълъб, но само ако е смъртно болен. Веднъж Маграт прекара цял час с такова чудо на китката си. Птицата хъркаше астматично в лицето й и накрая задряма с главата надолу.
Но поне Дървеняааау имаше занимание. Замъкът беше пълен със заети хора. Всички вършеха нещо полезно, само не и Маграт. От нея се искаше единствено да присъства. Разбира се, всеки беше готов да разговаря с Маграт, стига тя да го заприказва първа. Всеки път обаче се оказваше, че прекъсва нещо важно. Нямаше какво да прави, освен да продължи кралската династия. Верънс вече бе поръчал книга по въпроса, но…
— Ей, момиче, я стой настрана — спря я нечий глас. — Хич не ти трябва да идваш по-наблизо.
Маграт се наежи.
— Момиче ли? Нашата особа е с почти кралска кръв по брак!
— Може и тъй да е, ама пчелите не знаят. Тя не продължи нататък.
Бе излязла извън градините от кралска гледна точка и се намираше в мястото, което всички други смятаха за градина. Напусна света на равни живи плетове и подрязани храстчета, за да се озове в света на вехти бараки, купчини саксии и тор, а точно тук — пчелни кошери.
Капакът на единия беше свален. До него сред кафяв облак стоеше господин Брукс и пушеше специална пчеларска лула.
— А, вие ли сте, господин Брукс… формално той имаше задълженията на кралски пчелар. Но отношенията бяха малко по-деликатни. Към почти всички прислужници в замъка се обръщаха само на фамилно име, но Брукс също като иконома имаше привилегията да бъде господин. Защото пчеларят владееше тайни сили. Знаеше всичко за меда и размножаването в кошерите. Познаваше роевете, умееше да унищожава гнездата на осите. И му оказваха почитта, отредена за вещиците и ковачите — онези, чиито задължения не се вместват напълно в света на сивото всекидневие, онези, които знаят неща, неизвестни и неразбираеми за останалите. Обикновено го виждаха улисан в чудновати действия при кошерите или крачещ из кралството в търсене на някой рой, или пушещ лулата си в загадъчната барака, пропита с миризмите на мед и отрова за оси. Никой не смееше да засегне господин Брукс, за да не завари разсърден рой в клозета си, докато пчеларят се подхилва тайничко.
Той внимателно нагласи капака върху кошера и се дръпна. Няколко пчели излетяха през зеещите дупки в предпазната мрежа на шапката му.
