— Е, добър ви ден, ваше благородие — снизходително призна пчеларят положението на Маграт.
— Здравейте, господин Брукс. Какво правехте? Той отвори вратата на потайната барака и порови вътре.
— Късно почнаха да се роят — сподели пчеларят. — Проверявах ги. Ти искаш ли чаша чай, момиче?
Никой не би накарал господин Брукс да спазва условностите. Отнасяше се с всекиго като с равен… е, най-често като с малко по-низшестоящ Вероятно се дължеше на обстоятелството, че той всеки ден се разпореждаше със съдбата на хиляди Но Маграт поне можеше да си поприказва с него. Открай време долавяше, че господин Брукс е толкова сроден по дух с вещиците, колкото е възможно за един мъж.
Бараката беше претъпкана с части от кошери, страшнички инструменти за извличане на мед, стари гърненца и печица, на която малък опушен чайник къкреше до грамадна тенджера.
Пчеларят прие мълчанието й за съгласие и напълни две чаши.
— Билков ли е чаят? — нерешително попита Маграт.
— Да пукна, ако знам. Пускам във водата кафяви листенца от една кутийка.
Маграт се загледа в чашата, потъмняла от убийствената концентрация на танин. Събра смелост. Знаеше, че от кралицата се очаква да предразполага простолюдието. Затова се помъчи да измисли по- предразполагащ въпрос.
— Сигурно пчеларството е много интересно занятие.
— Ами да, такова си е.
— Нашата особа често се е питала…
— Какво?
— Всъщност как доите пчелното млечице?
Еднорогът тършуваше из гората. Чувстваше се сляп и някак не на мястото си. С тази земя нещо не беше наред. Небето синееше, вместо да сияе във всевъзможни цветове. А времето течеше. За същество, по природа неподвластно на времето, усещането беше по-лошо от падане в пропаст.
Освен това долавяше присъствието на своята господарка в главата си. Тежеше му повече и от времето.
Накратко казано, еднорогът полудяваше.
Устата на Маграт зейна.
— Мислех, че царицата на кошера е такава по рождение.
— А, не. Няма царско яйце. Пчелите просто решават да хранят някоя от тях, за да стане царица. Хранят я с пчелно млечице.
— Иначе какво става?
— Иначе става пчела-работничка, ваше благородие — отвърна Брукс с подозрително републиканска усмивчица.
„Тоест вади късмет“ — мислено добави Маграт.
— А когато се сдобият с нова царица, какво сполетява предишната?
— Обикновено старото момиче се рои — отвърна пчеларят. — Маха се и взема част от роя. Май съм го виждал туй хиляди пъти. Ама тъй и не зърнах досега царски рой.
— Какво е това?
— Не съм много сигурен. Има го в някои стари книги. Рой на роевете. Пишат, че такава гледка не се забравяла. — Пчеларят като че се унесе в копнежите си за миг, но тутакси се опомни. — Е, истинският майтап се почва, когато времето се скапе и предишната царица няма как да отдели своя рой, нали се сещате? — Завъртя ръка с лукава усмивка. — И тогава двечките царици, значи старата и новата, почват да се дебнат между питите. Дъждът барабани по кошера, другите пчели наоколо си вършат работата — господин Брукс зашава с пръсти и Маграт се вторачи в тях, — търтеите жужат, а цариците се усещат една друга през цялото време, щото са си такива. Накрая се виждат и…
— Да? И какво? — нетърпеливо го подкани Маграт.
— Муш! Гриз!
Тя си удари главата в стената на бараката.
— Не може в кошера да има повече от една царица — невъзмутимо завърши господин Брукс.
Маграт се озърна към кошерите навън. До днес гледката й бе харесвала.
— Много пъти съм намирал мъртва царица пред кошера след лошо време — щастливо подхвана пчеларят. — Никоя царица няма да търпи друга наоколо, нали разбирате. Страхотна битка е. Старата е по- хитра, новата пък има за какво да се бие.
— Моля?
— Ами иска да се съеши. — А-а…
— Много интересно става есента — продължи господин Брукс. — Кошерът няма нужда от излишни храненици зиме, ако ме разбирате, пък търтеите се мотаят и нищо не вършат. Затуй работничките ги замъкват всичките при входа на кошера и им прегризват…
— Стига! Това е ужасно! — изписука Маграт. — Аз пък си мислех, че пчеларството е… приятно.
— Есента бездруго си е времето, когато пчелите остават без сили — не се смути господин Брукс. — Виж сега, обикновената пчела се труди, докато не капне. Тогаз ще видиш доста от старите работнички да пълзят около входа на кошера, щото…
— Стига! Това вече е прекалено. Аз съм кралица, не забравяй. Е, почти…
— Извинявай, госпожице. Аз пък си помислих, че искаш да научиш нещичко за пчеларството.
— Да, но не и това!
Тя изфуча през вратата.
— А бе, полезно е да опознаеш отблизо природата — отбеляза пчеларят. Поклати глава весело, докато Маграт се скриваше от погледа му зад живите плетове. — Не може в кошера да има повече от една царица. Муш! Гриз! Хе-хе-хе!
Някъде в далечината изпищя Дървеняааау, който пак опознаваше отблизо природата.
Житни кръгове се появяваха навсякъде.
Вселените вече се подреждаха. Прекратиха своя танц, напомнящ за врящи спагети, и за да минат през тази теснина на историята, се впуснаха рамо до рамо в надпревара по неустойчивия гумен лист на времето.
В такива моменти, както и Пондър Стибънс се досещаше смътно, вселените си влияеха взаимно и докато се бутаха една друга, за да заемат по-изгодна позиция, изблици реалност се стрелкаха между тях.
Ако някой бе подготвил съзнанието си за най-изострена чувствителност и ако бе усилил приемането, докато въображаемото копче на регулатора не се счупи, би могъл да долови наистина необичайни сигнали…
Часовникът тиктакаше.
Баба Вихронрав седеше пред отворената кутия и четеше. Понякога затваряше очи и стискаше с пръсти носа си.
Достатъчно зле беше да не вижда бъдеще пред себе си, но поне знаеше причината. Но в ума й от цяла седмица проблясваха откъслечни видения за преживяното. Имаше обаче сериозен проблем — не бяха нейни преживелици. За пръв път си припомняше неща, които не й се бяха случили. И не биха могли да се случат. Тя си оставаше Есме Вихронрав, а здравият й разум беше по-як и от гранит. Никога не би…
Някой почука на вратата.
Примига и се зарадва, че я отърваваха от тези мисли. Минаха две-три секунди, докато се съсредоточи в настоящето. После сгъна листа, пъхна го в плика, намести го в снопчето от още много пликове, прибра всичко в кутията, заключи я с малкото ключе, което окачаше над огнището, и пристъпи към вратата. Провери за всеки случай да не е сторила щуротия от разсеяност — да речем, смъкнала си е дрехите или нещо подобно. Чак тогава отвори.
— Добра ти вечер — рече й Леля Ог, която държеше покрита с кърпичка паница. — Донесох ти
