прилепна към един от Танцьорите.
Нещо дърпаше краката й — всички налчета се изскубнаха от подметките на ботушите й и изсвис-тяха към камъните.
Никакво желязо не можеше да мине в кръга.
Баба вече препускаше по тревата, преди да осъзнае какво я чака. Все едно. Вече бе направила избора си.
Почувства някакво разместване — посоките танцуваха и се въртяха около нея. После под краката й се появи сняг. Беше бял. Тоест… трябваше да е бял, защото беше сняг. Но по него играеха всякакви шарки от буйството на вечното сияние в небето.
Диаманда едва се влачеше. Обувчиците й несъмнено бяха подходящи за летния сезон в града, но още по-несъмнено не бяха на мястото си в дълбок цяла стъпка сняг. А ботушите на Баба дори без налчетата си щяха да останат невредими и при разходка по поток лава.
Само че мускулите, които ги местеха напред, бяха вървели твърде дълги години. Диаманда я надбягваше.
От нощното небе падаха още снежинки. Ездачи чакаха недалеч от камъните. Кралицата излезе по- напред. Всяка вещица би я разпознала мигновено.
Диаманда се препъна, пльосна по лице, но успя да се надигне на колене.
Баба спря.
Конят на Кралицата изцвили.
— Ей, ти, падни на колене пред своята Кралица — изрече повелителната на елфите.
Носеше червени одежди и имаше медна корона на главата си.
— Няма да дочакаш — увери я Баба.
— Ти си в моето кралство, жено — напомни Кралицата. — Не можеш нито да дойдеш, нито да си тръгнеш без моето благоволение. Коленичи!
— Идвам и си отивам без ничие благоволение — заяви Баба Вихронрав. — Другояче не е било досега, нито ще се промени тепърва. — Тя докосна рамото на Диаманда. — Ето ги твоите елфи. Хубавки са, а?
Воините май бяха по-високи от два метра. Носеха не толкова дрехи, колкото съшити разнообразни парчета — късове кожа с козина, бронзови плочки, ивици от ярки пера. Където нищо не покриваше телата им, се виждаха сини и зелени татуировки. Неколцина бяха опънали лъковете си, а върховете на стрелите следваха всяко движение на Баба Вихронрав.
Косите им се събираха около главите като ореоли и лъщяха от лой. И макар че Диаманда наистина не бе виждала по-прекрасни лица, в ума й се промъкваше впечатлението, че има нещо сбъркано в тях, намек за странно неподходяща гримаса.
— Още сме живи — подметна Баба зад нея, — само защото тъй им е по-забавно.
— Знаеш, че не бива да слушаш тази свадлива бабичка — изрече Кралицата. — Какво може да ти даде тя?
— Повечко от сняг през лятото — сопна се Баба.
— Вгледай се в очите им. Вгледай се!
Кралицата слезе от коня.
— Дете, хвани ме за ръката. Диаманда нерешително й подаде ръка.
Да, имаше нещо в очите им. Не в цвета или формата. Не личеше и да ги присвиват злобно. Но се натрапваше… …погледът. Такъв поглед би могла да срещне бактерията, ако успее да надникне нагоре през микроскопа. „Ти си нищо. Несъвършена, лишена от ценност. Ти си животно. Можеш да ни бъдеш домашен любимец или плячка, но изборът не е твой.“ Тя се помъчи да отдръпне ръката си.
— Излез от ума й, дърта злобарке! Лицето на Баба се обливаше в пот.
— Не съм в ума й, елфче. Само не те пускам да проникнеш.
Кралицата се усмихна. Диаманда за пръв път виждаше такава прекрасна усмивка.
— Да, имаш сила. Изумително. Изобщо не ми се вярваше да постигнеш нещо, Есмерелда Вихронрав. Но тук силата ти е безполезна. Убийте и двете, но не наведнъж. Нека едната да гледа как умира другата.
Тя се метна на седлото, завъртя коня и препусна.
Двама елфи скочиха на снега и извадиха тънки бронзови кинжали от ножниците си.
— Е, май туй беше — отбеляза Баба и когато воините ги доближиха, сниши глас. — Като усетиш сгодния момент — бягай!
— Какъв момент?
— Ще го усетиш и още как. Баба се свлече на колене.
— Ох, горкичката аз, пощадете ме, нещастна старица съм, че и кльощава! Смилете се, млади господине! Олеле, божке…
Сви се на кълбо и захлипа. Диаманда се опули към нея. Изуми я и фактът, че някой би се надявал да се спаси по този начин.
Елфите отдавна нямаха никакъв досег с хората. Първият воин сграбчи Баба за рамото и я вдигна. Тутакси получи удар с два събрани костеливи юмрука в място, чиято слабост Баба Вихронрав познаваше, макар че Леля Ог би имала сериозни основания да се усъмни в това.
Диаманда вече тичаше. Лакътят на Баба се заби в гръдния кош на втория воин, после и тя хукна.
Чуваше зад себе си веселия смях на елфите.
Диаманда се изненада, че Баба Вихронрав започна да се държи като плачлива старица, но се смая далеч по-силно, когато вещицата я настигна след няколко мига. Баба по-ясно съзнаваше, че има от какво да бяга.
— Те са на коне!
Вещицата кимна безмълвно. Вярно е — конете са по-бързи от хората. Но не за всекиго е очевидно, че това важи само за по-дълги разстояния. На късите дистанции освирепял човек с лекота надбягва кон, защото има да управлява двойно по-малко крака.
Баба сграбчи Диаманда за ръката.
— Тичай право към пролуката между Гайдаря и Тъпанджията!
— Кои от камъните са те?
— И туй ли не знаеш?!
Да, човек може да се надпреварва с кон. Баба Вихронрав обаче умуваше в движение над факта, че никой не е избягал от стрела.
Нещо звънна край ухото й.
А каменният кръг и се струваше все така далечен.
Няма да стане. Не би трябвало да е възможно. Бе опитвала подобни неща, само когато бе легнала или поне имаше къде да се облегне.
Но опитваше и сега…
Преследваха ги четирима елфи. Изобщо не й хрумна да влезе в техните съзнания. Конете… виж, с конете е друго…
Тези твари се оказаха хищници и със съзнания, устремени към една цел като връх на стрела.
Правилата на Заемането гласяха: „Не вреди, а само гостувай в главите им, не намесвай носителя си по никакъв начин…“ Е, не бяха чак правила, по-скоро общи напътствия.
Стрела с каменен връх прониза шапката й.
Дори не можеше да се каже, че има някакви напътствия.
Всъщност дори…
„Ох, да му се не види!“ Тя се гмурна в главата на най-предния кон през слоевете едва сдържано безумие, което присъства и в мозъка на съвсем обикновените ездитни животни. Зърна през кръвясалите му очи себе си как се препъва в снега. За миг се опита да управлява шест крака, два от тях в отделно тяло.
В сравнение със степента на трудност в това начинание да свириш една мелодия на музикален инструмент и да пееш друга17 беше като разходка за удоволствие.
Знаеше, че ще минат броени секунди, преди непреодолимата бъркотия да обхване нейното съзна ние и тяло. Тя обаче имаше нужда само от една секунда. Позволи на мисловния хаос да се надигне стовари го
