си, създавайки малка, топла и леко задушна пещеричка. Смучеше бонбон. Леля Ог имаше само един оцелял зъб в устата си. Бе понесъл всичко, което успя да му стори през годините. Нямаше дори да забележи един бонбон преди сън.
След няколко секунди усети тежест върху краката си — котаракът Грибо се настани на любимото си местенце. Той винаги спеше в нейното легло. Нежните му опити да й изчовърка очите сутрин я вдигаха по- успешно от будилник. Но Леля Ог не забравяше да остави отворен прозорец, в случай че го обземе желание да изскочи навън и да изкорми някоя твар, благословен да е.
Виж ти, виж ти… Елфи. (Ако произнесеш думата само в ума си, те не чуват, поне докато не са наблизо.) А тя бе вярвала искрено, че са се отървали веднъж завинаги от тях. Трябва да са минали стотици години, ако не и хилядолетия. Вещиците не обичаха да подхващат тази тема, защото посестримите им навремето допуснали ужасна грешка с елфите. Накрая проумели що за мръсници са, разбира се, но всичко се разминало на косъм. Успявали да пресрещат елфите навсякъде, да направят живота им в този свят непоносим. Борели се с желязо срещу тях. Нищо елфическо не издържа срещу желязото. То ги заслепява или нещо подобно. Прави ги напълно безпомощни.
А сега нямаше много вещици. Не и истински. По-лошото беше, че хората май изобщо не помнеха какво става, ако наоколо се навъртат елфи. Вярно, тогава животът бил по-интересен, но преди всичко защото бил по-кратък. И по-пъстър… стига да ти допада цветът на кръвта. Толкова се напекло, че хората не смеели дори да говорят открито за онези мръсници.
Наричали ги Сияйните. Наричали ги Прекрасния народ. Плюели и пипали желязо. Но много поколения по-късно забравяха за плюенето и желязото, не си спомняха и защо са измислили имената. Помнеха само колко са хубави онези твари.
Да, тогава имало много вещици. Твърде много жени намирали празни люлки или не дочаквали мъжете им да се завърнат от лова, в който замествали дивеча.
Елфи! Ама че гадници, обаче… обаче… някак правеха номера с паметта.
Леля Ог се обърна на другата страна. Грибо изръмжа възмутено.
Да вземем за сравнение джуджетата и троло-вете. Хората казват: „Да им нямаш вяра! С троловете можеш да се погодиш, ако не ти минат зад гърба. Някои са свестни по своему, ама са бъзливи и тъпи. А джуджетата… Алчни и лукави дребосъци. Е, случва се да срещнеш някой от малките хитреци, дето не е чак толкова лош, но не са по-добри от троловете, тоест…“ …са досущ като нас.
Само че не са хубави и нямат никакъв стил. Ние пък сме глупаци и паметта ни подвежда. Помним красотата и изяществото на елфите, но забравяме какво са вършили. Приличаме на мишки, които дъднат: „Каквото щете разправяйте, но котките имат стил!“ Хората никога не бяха треперили в леглата си заради джуджетата. Никога не се бяха крили под стълбите от троловете. Каквито и разправии да си имаха с тях, джуджетата и троловете си оставаха само адски досадници. Но не и ужас в мрака.
Помним, че елфите са пеели. Забравяме думите на песните им.
Леля Ог пак се завъртя. Грибо измяука приглушено, когато тупна на пода.
Тя седна в леглото.
— Я си слагай лапите за разходка, младежо. Излизаме.
На минаване през тъмната кухня Леля спря, взе един голям ръжен и му върза парче въже.
През целия си живот бе скитала из Ланкър, без да й хрумне, че има нужда от оръжие. Разбира се, през по-голямата част от живота си беше вещица и всеки нощен досадник би си отнесъл карантиите в торбичка, ако й посегне. Но и останалите жени не се бояха от нищо. Мъжете също.
А сега усещаше остро собствената си уплаха.
Нямаше съмнение, че елфите се връщат и сенките им се стелят пред тях.
Диаманда изкачи хълмчето.
Поспря. Дъртата Вихронрав като нищо би я проследила дотук. Когато вървеше през гората, струваше й се, че някой я дебне.
Не видя никого наоколо. И се обърна.
— Добър ти вечер, госпожице.
— Ти?! Значи наистина си ме проследила! Баба се надигна от сянката под Гайдаря, която я бе скривала напълно досега.
— От татко си го научих. Той все повтаряше, че нескопосаният ловец подгонвал дивеча, а умелият го причаквал.
— Тъй ли било? Значи си излязла на лов за мен, а?
— Не. Просто те почаках. Знаех, че ще се качиш тук. Нямаш къде другаде да отидеш. Дошла си да я призовеш, нали? Я да ти видя ръчичките.
Не беше молба, а заповед. Диаманда видя как ръцете й се подчиниха сами. Преди да ги свие към тялото си, старицата ги стисна. Нейната кожа на допир беше като зебло.
— И един-едничък ден не си вършила черна работа, нали? — осведоми се Баба любезно. — Не си прибирала попарени от слана зелки, не си копала гроб, не си доила крава, не си мила мъртвец…
— Не е задължително да вършиш всичко това, за да си вещица! — озъби се Диаманда.
— Че аз казах ли друго? Я сега да ти обясня нещо. За прекрасните жени в червени одежди и със звезди в косите. Може и с луни. И за гласовете, които ти шептят насън в главата. И за силата, с която се сдобиваш, щом дойдеш тук. Сигурно ти е предложила страхотна сила. Колкото си поискаш. Без нищо в замяна.
Диаманда мълчеше.
— И преди се е случвало. Винаги се намира някоя, дето ще се заслуша. — Очите на Баба Вихронрав се премрежиха за миг. — Когато си сама, а хората наоколо ти се струват твърде тъпи да размените поне по някоя дума и светът е претъпкан с тайни, дето никой не ще да ти разкрие…
— Ти да не четеш мислите ми?!
— Твоите ли? — Гласът на Баба отново зазвуча отсечено. — Ха! Цветенца и други щуротии. Танци по без нищо. Глупотевини с карти и прежда. Предполагам, че си успявала. Дала ти е сила, но до време. О, как се е кикотила! После силата намалява, а цената се качва. След това вече няма сила, обаче плащаш всеки ден. Те винаги вземат повече, отколкото дават. Онова пък, което дават, е по-лошо и от боклук. Накрая отнемат всичко. Харесва им да получават от нас нашия страх. Още повече жадуват нашата вяра. Ако ги призовеш, ще дойдат. Повикаш ли ги тук във времето на кръговете, когато светът е изтънял достатъчно, за да те чуят, ти им даваш проход. Танцьорите поначало са отслабнали. Аз няма да допусна да се върнат… Господарите и Господарките. Диаманда отвори уста.
— Не съм свършила! — сряза я Баба. — Ти си схватливо момиче. Можеш да се захванеш с какво ли не. Защо да избираш вещерството? С него не се живее леко.
— Смахната дъртофелница! Нищичко не си разбрала. Елфите изобщо не са такива…
— Не казвай думата! Не я изричай. Те идват, ако ги призовеш.
— Ами добре! Елф, елф, елф! Елф…
Баба я цапардоса безмилостно по лицето.
— Дори ти знаеш, че вършиш детинска глупост. Сега ме чуй. Ако останеш тук, повече да ги нямаме такива. А можеш и да заминеш някъде, да си уредиш бъдещето, да станеш голяма дама — умът ти стига за туй. Току-виж, ще се върнеш след десетина лета, отрупана с накити и други глезотии, ще се пъчиш пред нас, дето сме си стояли у дома, и всичко ще е наред. Но ако останеш и още се опитваш да повикаш… Господарите и Господарките, пак ще си имаш разправии с мен. Без повече празноглави игрички посред бял ден, а с истинско вещерство. Не глупотевини с луни и кръгове, а същинското, което извира от кръвта, костта и главата. Ти нищичко не знаеш за него. Права ли съм? То няма милост.
Диаманда отметна глава. Бузата й червенееше от удара.
— Да замина, значи?
Баба закъсня с една секунда. Диаманда се шмугна между камъните.
— Слабоумно хлапе! Не натам! фигурата вече се смаляваше, макар че би трябвало да е само на няколко крачки.
— Ох, че проклетия!
Баба се хвърли подире й и чу пращенето на закачил се джоб. Машата се откъсна от връвта, издрънча и
