изцяло в главата на коня и се отдръпна рязко. Пое контрола над тялото си, преди то да падне.
За коня настъпи същински ужас.
Не знаеше какво представлява и как се е озовал на това място. Още по-важно беше, че не успяваше да си преброи краката. Дали бяха два, четири или дори шест? Избра компромисния вариант — спря на три.
Баба го чу как изцвили и се стовари шумно, събаряйки поне още два коня.
— Ха!
Рискува да обърне глава към Диаманда. И не я видя.
Бе паднала малко по-назад и немощно се надигаше. Лицето й белееше като снега. От едното й рамо стърчеше стрела.
Баба се метна обратно при нея и я подкрепи да стане.
— Хайде, де! Почти стигнахме!
— Н’мо’а д’ти’ам… Студ…
Диаманда клюмна напред. Баба не позволи тялото да се свлече, а го метна на рамо, пъшкайки от усилието.
Още няколко крачки и само трябва да се хвърли напред…
Ръка с дълги нокти докопа роклята й…
Тримата се претърколиха на кълбо в летните папрати.
Елфът скочи пръв, озъртайки се със замаяно ликуване. Вече стискаше дълъг бронзов кинжал.
Погледът му се спря на Баба, която бе тупнала по гръб. Тя надуши вонята, когато съществото вдигна острието над нея, и отчаяно потърси начин да проникне в главата му…
Нещо профуча до нея.
Парче въже се уви около шията на елфа и се стегна, когато тънкият метален прът в края му прониза въздуха. Съществото се кокореше от ужас, а ръженът избръмча на две-три стъпки от главата му и се завъртя — все по-наблизо и по-бързо. Накрая цапна тежко елфа по тила, като дори го подхвърли малко нагоре и го повали в безсъзнание на тревата.
Леля Ог се появи пред погледа на Баба Вихронрав.
— Гнус… Тяхната смрад си я бива, нали? От цял километър можеш да надушиш елф.
Баба побърза да се изправи.
В каменния кръг имаше само зеленина. Нито сняг, нито други елфи.
И двете се обърнаха към Диаманда. Момичето лежеше в несвяст.
— Простреляха я елфите.
— Ох, че гадост!
— И острието още е в нея. Леля се почеса по темето.
— Сигурно ще успея да го извадя. Не е туй лошото, ама за отровата не знам… Що да не стегнем около раненото място…
— Ха! Най-добре около врата.
Баба седна и опря брадичка в коленете си. Боляха я раменете.
— Трябва да си поема дъх.
Виденията изплуваха на преден план в съзнанието й. Ето, пак се почна… Тя знаеше, че съществуват алтернативни варианти на бъдещето — в края на краищата тъкмо такова беше точното значение на думата бъдеще. Но не бе чувала за алтернативно минало. Щом се съсредоточеше, спомняше си, че току-що мина през каменния кръг. Помнеше обаче и други неща. Например как е в собственото си легло, в собствения си дом — именно дом, а не къщата й на вещица. Въпреки това си оставаше самата тя, това бяха нейни спомени… Тормозеше я представата, че в момента би трябвало да е заспала спокойно…
Замаяно се помъчи да фокусира вниманието си върху Леля Ог. Имаше нещо успокояващо устойчиво в Гита Ог.
А тя бе извадила джобно ножче.
— Какво, по дяволите, правиш?!
— Есме, мисля да го избавя от мъките му.
— Хич не виждам да се мъчи точно сега. Очите на Леля блеснаха в размисъл.
— И туй мога да му уредя веднага, Есме.
— Гита, недей да го изтезаваш, защото е в несвяст.
— Изобщо няма да го чакам, докато се освести.
— Гита…
— Да, ама те са били крадци на деца. Няма да търпя туй да се почне отново. Като си помисля, че някой може да отмъкне нашия Пюзи…
— Дори елфите не ще да са толкоз тъпи. По-лепкаво хлапе не съм виждала през живота си. — Баба леко подръпна единия клепач на Диаманда. — Съвсем се е отнесла. Отишла е да си играе с приказния народ. — За втори път метна момичето на рамо. — Хайде. Аз ще нося нея, ти ще мъкнеш тоя тиквеник.
— Ти постъпи много храбро, като я понесе, пък елфите пускаха стрели по вас… — одобри Леля.
— Тъй едва ли щяха да улучат и мен — натърти Баба.
Леля Ог се втресе.
— Какво?! Нали не си го помисли наистина, а?
— Е, тя вече беше ранена. Ако забиеха някоя стрела и в мен, никоя от нас нямаше да се измъкне жива — простичко обясни Баба.
— Ама… Есме, туй ми звучи някак безсърдечно.
— Може да съм безсърдечна, но не и безглава. Нивгаш не съм казвала, че съм мил човек, само здравомислещ. И недей да ме ядеш с поглед. Идваш ли или цял ден ще стърчиш там с увиснало чене?
Леля си затвори устата, но веднага я отвори, за да попита:
— Какво ще правиш?
— Какво ли… Ти знаеш ли как да я изцелиш?
— Аз ли? Не!
— Ха така! И аз не знам. Сещам се обаче за една, която сигурно знае. А тоя засега ще го хвърлим в тъмницата. Там не липсват железни решетки. Затуй ще си кротува.
— Как успя да се промъкне?
— Вкопчи се в мен. Не знам точно как става. Може тая… сила в камъните да пропуска хората или нещо подобно. Друго не ме интересува, стига неговите приятелчета да си останат от другата страна.
Леля нарами отпуснатия елф почти без усилие.18
— Смърди по-гадно от козя постелка-отбеляза тя. — Щом се прибера вкъщи, почва се банята.
— Ау, ужас — подхвърли Баба. — Става все по-зле, а?
Що е магия?
Има и отговор на вещиците. Той също е в два варианта според възрастта им. По-старите почти не си правят труда да го облекат в думи. Но може би подозират дълбоко в душите си, че Вселената всъщност си няма представа какво, по дяволите, става. Тя се състои от трилиони милиарди квадрилиони възможности, всяка от които би могла да се осъществи, стига някое подготвено съзнание, непреклонно в своята квантова убеденост, да се вмъкне в пукнатината и да се завърти там. Искаш ли нечия шапка да се пръсне на парчета, необходимо е само да кривнеш нещата към онази Вселена, където огромен брой молекули от шапката решават едновременно да се разхвърчат във всички посоки.
На свой ред по-младите вещици бърборят по въпроса неспирно и вярват, че са намесени кристали, мистични сили и танци по без нищо.
Всеки може да е прав, и то едновременно. Това му е чудатото на кванта.
Беше ранно утро. Шон Ог стоеше на стража върху крепостната стена на Ланкърския замък — единствена преграда между обитателите му и ордите от варварски нашественици, които може би се навъртаха наблизо.
Харесваше му животът на военен. Понякога му се искаше някоя малка ордичка да нападне, за па има той шанс да стане герой на деня. Сънуваше с отворени очи как повежда армия в битката и си мечтаеше кралят все някога да се сдобие с въпросната армия.
