Кратък писък подсказа, че Дървеняааау храни питомците си със задължителния сутрешен пръст.
Шон не обърна внимание на звука. Беше част от нормалния фонов шум. В момента запълваше времето си с тест колко дълго ще успее да задържи дишането си.
Разполагаше с разнообразни начини да си запълва времето, защото май това беше основното задължение на стражата в Ланкърския замък. Сериозното прочистване на ноздрите не беше за изхвърляне. Биваше си го и Мелодичното попръц-кване. Както и Стоенето на един крак. До Задържане на дишането и Броене прибягваше в случаите, когато не измисляше нищо ново или храната му не беше прекалено наситена с въглеводороди.
Далеч под него чукалото на портата заскрибуца гръмко. Устройството бе толкова ръждясало, че единственият начин да изтръгнеш някакъв звук от него оставаше повдигането, предизвикващо пронизително скърцане, и мощното спускане надолу — повторно скърцане и при късмет глух тропот.
Шон вдиша с пълни гърди и надзърна.
— Стой! Кой идва? — изрева той. Отвърна му звънък глас.
— Аз съм, Шон, твойто мамче.
— О, здрасти, мамо. Здрасти, госпожо Вихронрав.
— Хайде, бъди добро момче и ни пусни вътре.
— Приятел или враг?
— К’во?
— Така се казва, мамо. Официално. Ти пък отговаряш „Приятел“.
— Ама аз съм майка ти.
— Трябва да се спазват правилата — обясни Шон с унилия глас на човек, който е обречен да загуби спора, — иначе какъв е смисълът?
— Момчето ми, след минутка отговорът ще е „Враг“.
— Мо-о-оля ти се, ма мамо!
— Ох, добре де. Значи приятел.
— Да, ама може да казваш тъй, за да ме под…
— Я ни пусни веднага, Шон Ог.
Той отдаде чест, като леко се зашемети с дръжката на копието.
— Тутакси, госпожо Вихронрав.
Кръглото честно лице се скри от погледите им. След минута заскрибуца подвижната решетка.
— Как го постигна? — попита Леля Ог.
— Лесно — отвърна Баба. — Той знае, че ти няма да му пръснеш кухата глава.
— Аз пък знам, че и ти няма да го сториш.
— Няма как да знаеш. Само ти е известно, че досега не съм го направила.
Маграт се бе заблуждавала, че е само шега, но се оказа истина. В Голямата зала на замъка имаше една дълга, много дълга маса. Тя и Верънс седяха в двата й края.
Така повеляваше етикетът.
Кралят трябва да седи начело на масата. Очевидно е. Но ако Маграт седнеше до него, двамата щяха да се чувстват неловко, защото постоянно биха се обръщали, за да си приказват. Настаняването в двата края и викането през масата беше единственият изход.
Имаха затруднения и с достъпа до бюфета, подреден край стената. Отново беше немислимо да прибягнат до лесния вариант — да стават и да се обслужват сами. Ако кралете почнат лично да си слагат хапките в чинията, цялата система на монархията би рухнала безвъзвратно.
За съжаление това означаваше, че трябва да разчитат на иконома господин Спригинс със слабата памет, сакатото коляно и нервния тик, както и на средновековно подобие на асансьор, свързващ залата с кухнята и издаващ грохота на каруца по калдъръм. Шахтата пък беше същински топлооб-менник. Горещите гозби стигаха догоре изстудени, студените — ледени. Никой не знаеше какво би сполетяло сладоледа, но вероятно щеше да се наложи да пренапишат законите на термодинамиката.
Освен това готвачката отказваше да проумее що е то вегетарианство. Традиционната кулинария в замъка наблягаше на запушващи артериите ястия, толкова претъпкани с наситени мазнини, че се процеждаха навън на големи потреперващи топченца. Зеленчуците имаха участта да служат за обиране на соса и обикновено бяха сварени до еднообразен жълтеникав цвят. Маграт се опита веднъж да обясни някои азбучни истини на готвачката госпожа Скорбик. Но трите брадички на жената се разтресоха толкова заплашително при думи като „витамини“, че Маграт си намери повод Да се махне по-бързичко от кухнята.
В момента се задоволяваше с една ябълка. Готвачката не пренебрегваше ябълките. Превръщаше ги в големи печени с брашно половинки, издълбани и напълнени със стафиди и сметана. Затова Маграт прибягна до кражба от склада. Замисляше и да открие къде държат морковите.
Верънс се виждаше неясно зад сребърните свещници и купчината счетоводни книги.
Понякога се споглеждаха усмихнати. Е, изражението му поне приличаше на усмивка, но тя не беше напълно уверена заради разстоянието.
Той май й каза нещо. Маграт сви длани около устата си.
— Моля?
— Имаме нужда от…
— Извинявай, но…
— Какво? — Какво?
Накрая Маграт стана и изчака Спригинс да премести стола й до Верънс, като лицето му помо-равя от усилието. Би могла да го премести сама, но нима така постъпват кралиците?
— Би трябвало да имаме и придворен поет — обясни пак Верънс, след като отбеляза докъде е стигнал в книгата. — Задължително е за всяко кралство. Пишат стихове по тържествени поводи.
— Е, и?
— Сетих се за госпожа Ог… Чух, че пеела много забавни куплети.
Маграт се постара лицето й да не трепне.
— Аз… ъ-ъ… смятам, че тя наистина умее да римува определени думи.
— Доколкото разбирам, текущата тарифа е четири пенса годишно и чувал с припаси. — Верънс пак се взря в страницата. — Или май е само чувал за припаси… — В какво по-точно ще се състоят задълженията й? — настойчиво попита Маграт. — Тук е отбелязано, че ролята на придворния поет е да рецитира стихотворения на държавни празници.
Маграт бе присъствала на няколко хумористични рецитации на Леля Ог, почти винаги придружени със съответните жестове. Тя кимна намръщено.
— Само при условие — и искам да съм абсолютно сигурна, че си ме разбрал — тя да заеме поста след сватбата.
— О-о… Нима?
— След сватбата.
— Аха…
— Довери ми се.
— Да, разбира се, щом така ще си доволна… Пред двойната врата се вдигна някаква олелия и двете крила се отвориха рязко. Нахлуха Леля Ог и Баба Вихронрав, а Шон напразно се опитваше да ги изпревари.
— Стига де-е-е, мамо! Трябваше да вляза пръв, за да оповестя кой идва!
— Ние ще им кажем кои сме — успокои го Леля. — Как е, как е, ваши величества?
— Благословен да е този замък — обади се и Баба. — Маграт, отвори се работа за лечителка. Ето, виж.
С драматичен жест тя помете свещник и малко съдове на пода и сложи Диаманда на масата. Всъщност имаше няколко декара свободна площ, но какъв е смисълът да нахълташ, ако няма да причиняваш бъркотия?
— Но аз си мислех, че тя се опитваше да те победи вчера! — напомни Маграт.
