надолу.
— Не ми приличаш на джудже, ако не броим ръста ти.
— Тъй ли?
— Набива се на очи например липсата на шлем и железни ботуши.
Джуджето се поклони и извади едно картонче от мърлявия, но украсен с дантели ръкав на куртката си.
— Визитката ми.
Джиамо Казанунда
Вторият най-голям любовник в света
Превъзходен сабльор.
Войник на късмета.
Възмутителен лъжец
Ремонт на подвижни стълби
Пондър се зачете над рамото на Ридкъли.
— Вие наистина ли сте възмутителен лъжец?
— Не.
— А защо се опитвате да грабите карети?
— Уви, бях издебнат по пътя от бандити.
— Но тук пише — напомни Ридкъли, — че си превъзходен сабльор.
— А те ме превъзхождаха по численост.
— И колцина бяха?
— Три милиона.
— Скачай вътре — покани го Архиканцлерът. Казанунда мушна стълбичката в каретата и надникна в сумрака.
— Там наистина ли има задрямало човекопо-добно?
— Да.
В този миг клепачите на Библиотекаря се понадигнаха.
— Ами миризмата?
— Сигурен съм, че той няма да възрази.
— Не е ли уместно да се извините на кочияша? — подхвърли Пондър.
— Няма. Но ако му е харесало, мога да го сритам и по-силно.
— Това е Ковчежникът — посочи Ридкъли към експонат Б, унесен в забравата на почти смъртоносна доза хапчета от сушени жаби. — Ей, Ковчежнико! Ковчежнико-о-о! Не, като талпа е. Просто го пъхни под седалката. Играеш ли на Сакатия Лукчо?
— Е, не съм от най-добрите играчи…
— Великолепно!
След половин час Архиканцлерът дължеше на джуджето 8000 анкх-морпоркски долара.
— Написано е на визитката ми — вдигна рамене Казанунда. — Възмутителен лъжец.
— Вярно, обаче си помислих, че е лъжа!
Ридкъли въздъхна и изуми Пондър, като извади изпод робата си торбичка с монети. Бяха големи и имаха подозрително правдоподобния блясък на златото.
Макар Казанунда да беше по професия любвеобилен войник на късмета, по произход си оставаше джудже и беше наясно с някои неща.
— Хъм… А на вашата визитка написано ли е „възмутителен лъжец“?
— Не! — разпалено възкликна Ридкъли.
— Все тая. Веднага разпознавам шоколадовите монетки в станиол.
— Между другото — обади се Пондър, когато каретата се задруса по тясно дефиле — това ми напомня за всеизвестната логическа задача.
— Каква задача? — учуди се Архиканцлерът.
— Ами — подхвана Пондър, доволен от вниманието — имало един човек, който трябвало да избира в коя от двете врати да влезе. Стражът пред едната винаги казвал истината, стражът пред другата винаги лъжел. Проблемът бил, че зад едната от двете врати го чакала сигурна смърт, а зад другата — свободата. Човекът не знаел кой от стражите лъже и имал право да им зададе само един въпрос. Е, какво ги попитал?
Каретата се раздруса в голяма дупка. Библиотекарят се обърна на другия хълбок.
— Такива номера е погаждал смахнатият лорд Харгон от Куирм — спомни си Ридкъли след малко.
— Самата истина — потвърди Казанунда. — Много си е падал по гадни шегички. „Колко ученици могат да се напъхат в една Желязна дева“ и тям подобни.
— Значи е станало в неговата тъмница, така ли? — уточни Ридкъли.
— Моля? — сепна се Пондър. — Не знам…
— Как тъй? Запознат си най-подробно с историята.
— Не е никаква история, а логическа задача.
— Я почакай — проточи Казанунда. — Май се сетих. Само един въпрос, нали?
— Да — отдъхна си Пондър.
— И мога да попитам когото и да е от стражите?
— Да.
— Значи е лесно. Изпречвам се пред по-хилавия страж и му казвам: „Бързо ми посочи коя врата води към свободата, за да не видиш какъв цвят имат бъбреците ти. Впрочем аз ще вървя зад теб и ако си намислил да ми хитрееш, спомни си кой ще прекрачи пръв прага.“ — Не, не, не така!
— Звучи ми логично — възрази Ридкъли. — Пъргава мисъл!
— Но вие нямате оръжие!
— Как да нямам?! Измъкнал съм го от стража, докато умува над въпроса — заяви Казанунда.
— Хитро — одобри Ридкъли. — Господин Стибънс, ето ти логично мислене. Можеш много да научиш от този човек…
— …джудже…
— …извинявай. Джудже. Той поне не плямпа през цялото време за разни паразитни вселени.
— Паралелни! — озъби се Пондър.
У него се затвърждаваше силното подозрение, че Ридкъли бърка нарочно.
— А кои бяха паразитните?
— Няма такива!13
Тоест… няма такива, Архиканцлер. Говорил съм ви само за паралелни вселени, в които събитията не протичат както в… — Пондър се поколеба. — Нали помните онова момиче?
— Кое момиче?
— Момичето, за което сте искал да се ожените.
— Ти пък откъде научи?
— Говорихте ми за нея преди малко.
— Тъй ли? Сторил съм глупост. Е, и?
— Ами… в известен смисъл вие все пак сте се оженил за нея.
Ридкъли завъртя глава.
— Няма такова нещо. Абсолютно сигурен съм Не бих могъл да забравя.
— Е, да, но се е случило не в нашата Вселена… Библиотекарят поотвори очи.
— Да не намекваш, че съм отскочил до друга Вселена, за да се оженя? — заяде се Ридкъли.
— Не! Тоест… Оженил сте се в онази Вселена, но не и в тази.
