красиви, всички до една чудесно облечени според модата на съответната епоха и всички до една отегчени дотам, че и последната мисъл се е изветрила от красивите им главици.
Накрая се качи в солариума — голяма стая на върха на главната кула. На теория беше изградена на припек. Така беше. Освен това я продухваха ветровете и я мокреха дъждовете. Нещо като мрежа, в която се ловеше всичко изхвърлено от небето.
Маграт подръпна въженцето на звънчето, което също на теория би трябвало да повика прислугата. Нищо не се случи. Дръпна още два-три пъти, като тайничко се радваше на дребното си занимание, и слезе в кухнята. Щеше й се да остава по-дълго там — беше топло и имаше с кого да си бъбри. Но… „благородството задлъжнява“. Кралиците живееха Горе.
В момента Долу се намираше само Шон Ог, който чистеше фурната на огромната желязна печка и се кахъреше, че това не е работа за един кадрови военен.
— Къде са се дянали всички? — възкликна тя. Шон се стресна и си удари главата във вътрешността на фурната.
— Ох! Извинете, госпожице! Ами-и… Всички ли… Всички отидоха на площада. Аз останах само защото госпожа Скорбик обеща да ми одере кожата, ако не изчистя цялата мръсотия.
— И какво става на площада?
— Разправят, госпожице, че две вещици щели да си мерят силите.
— Моля?! Нима говориш за майка си и Баба Вихронрав?
— А, не, госпожице. Имало някаква нова вещица.
— В Ланкър? Нова вещица ли?!
— Май тъй каза мойто мамче.
— Ще отида да погледна.
— Не мисля, че е уместно, госпожице — възрази Шон.
Маграт се изпъчи царствено.
— Нашата особа е кралица. Е, почти. Затова не казвай на нашата особа какво не може да прави или ще те пратим да чистиш нужниците!
— Ама аз си ги чистя — опита се да я вразуми Шон. — Дори вътрешния клозет.
— Първата ни работа е да го премахнем — потръпна Маграт. — Нашата особа видя този вътрешен клозет…
— Нищо против нямам, госпожице — съгласи се Шон, — тъкмо ще си освободя следобеда всяка сряда. Само исках да кажа, че трябва да се отбия в оръжейната да си взема тръбата за фанфарното приветствие.
— Нашата особа няма нужда от фанфари, премного благодаря.
— Задължително е да имате нужда, госпожице.
— Ако се наложи, нашата особа може сама да си надува тръбата, премного благодаря.
— Добре, госпожице.
— Госпожица каква?
— Госпожице кралице.
— Гледай да не забравяш повече.
Маграт хукна с жалкото подобие на бяг, възможно в кралската премяна. Помисли, че не би било зле да предвидят колелца за този тоалет.
Завари събрани в кръг няколкостотин души и зърна твърде угрижената Леля Ог.
— Какво става, Лельо?
Старата вещица се обърна.
— Уф, извинявай. Не чух фанфарите. Щях да направя реверанс, ама нали знаеш как са ми краката…
Маграт надникна над рамото й към двете фигури, седнали насред кръга.
— Какво са намислили?
— Състезават се в гледане.
— Но те зяпат небето.
— Вдън земя да потъне оная Диаманда! — прок-летиса Леля. — Накара Есме да се надзяпва със слънцето. Никакво извръщане, никакво мигане…
— И откога са така?
— Мина около час — мрачно съобщи Леля.
— Ужасно!
— Адски тъпо — поправи я Леля. — Не знам какво я прихваща Есме. Сякаш само силата е важна във вещерството! Тя поне е наясно — вещерството не е в силата, а в укротяването й.
От разпръскването на магията над кръга просветваше бледа златиста мараня.
— Ще бъдат принудени да се откажат след залеза — отбеляза Маграт.
— Есме няма да издаяни до залеза — врътна глава Леля. — Погледни я как се е прегърбила.
— Сигурно можеш да си послужиш с някаква магия, за да… — започна Маграт.
— Я умната! — сгълча я Леля. — Ако Есме надуши, ще ме търкаля с ритници из цялото кралство. Пък и другите ще забележат.
— Защо не направим малко облаче или нещо подобно? — сети се Маграт.
— Не! Туй е измама!
— Е, ти винаги мамиш.
— Хитрувам в своя полза. Не можеш да мамиш заради други.
Баба Вихронрав се преви още малко на стола — Защо ли не им заповядам да спрат? — подвоуми се Маграт.
— И ще си имаш враг до гроб.
— Какво ли ме кара да си мисля, че Баба и без това ми е враг до гроб?
— Щом си го мислиш, мойто момиче — вметна Леля, — значи главата ти за нищо не служи. Някой ден ще откриеш, че по-добра дружка от Есме Вихронрав не си имала.
— Но трябва да се намесим някак! Нищо ли няма да измислиш?!
Леля Ог огледа внимателно кръга. От лулата й изскачаха малки димни кълбенца.
Магическото единоборство впоследствие бе описано в книгата на Птицесвирец „Древни сказания и предания от Овнерог“. Ето как завършва разказът:
„А когато се изниза час и половина, едно малко момче неочаквано за всички се втурна през площада и стъпи в магическия кръг, поради което последваха ужасяващ писък и проблясък. Старата вещица се озърна, стана от стола си, вдигна момчето и го занесе на неговата баба, после се върна на мястото си, а през това време младата вещица не бе откъсвала поглед от Слънцето. Но другите млади вещици прекратиха единоборството с твърдението: «Вижте всички, Диаманда победи, защото Вихронрав отклони погледа си.» И тогава бабата на детето изрече гръмко: «Тъй ли било? Тоя номер да го пробутвате другаде. Туй не е състезание по празноглави момиченца, а по вещерство. Вие някога ще проумеете ли нещо? Вещица ли е онази, що се е озърнала, ако е чула дете да пищи?»
И тогава хората от града се провикнаха: «Даа-а!»“
— Беше чудесно! — възкликна госпожа Куорни, жената на бакалина. — Целият град викаше от радост. Като в легендите.
Седяха в задната стая на кръчмата. Баба Вих-ронрав лежеше на една скамейка с мокра кърпа на лицето.
— О, да, така беше — съгласи се Маграт. — Всички казват, че сега онова момиче не бивало да си вдига главата от срам.
— Да…
— Друг път ще знае да не си вири носа.
— Да…
— А малкото момченце добре ли е?
