— Дето никой не ходи — обобщи Коларов.
Джейсън се почеса по брадичката, която приличаше на къса телена четка. Налагаше се да измисли нещо.
— Кой ще играе Exeunt Omnes? — сети се Тъкачев. — Май не му се пада да каже и една думичка.
Каретата трополеше през неразличимите едно от друго полета. Земята между Анкх-Морпорк и Овнерог беше плодородна, грижливо обработвана и скучна до побъркване. Пътуването разширява кръгозора. А такъв пейзаж го разширява толкова, че чак потича от ушите. В подобна местност видиш ли далечна фигура, заета с рязане на зелки, ще се взираш в човечеца, докато се скрие от погледа ти, просто защото очите ти нямат друго занимание.
— Виждам, виждам с мойто оченце — подхвана Ковчежникът, — нещо с буквичката… X.
— Ууук.
— Не позна.
— Хоризонт — промърмори Пондър.
— Ама ти налучка!
— Разбира се, че налучках. Нали в това е смисълът на играта? Вече имахме Н за небе, 3 за зеле, У за… за „ууук“. Не остана друго.
— Щом налучкваш, повече няма да играя. Ковчежникът нахлупи шапката си на ушите и направи опит да се свие на кълбо върху твърдата седалка.
— Има какво да се види в Ланкър — изрече Архиканцлерът. — Там единственото парче равна земя е зад витрина в музей.
Пондър си замълча.
— Някога прекарвах там цялото лято — продължи Ридкъли и въздъхна. — Знаеш ли… животът ми можеше да тръгне в съвсем различна посока.
Той огледа спътниците си. Ако ще споделяш интимни подробности от миналото си, иска ти се да те чуят.
Библиотекарят наблюдаваше подрусващата се равнина зад прозореца и се вкисваше. Може би причината беше най-вече в новия светлосин нашийник с надпис „ПОНГО“. Някой щеше да плати прескъпо за тази гадост.
Ковчежникът се стараеше да уподоби шапката си на мидена черупка, в която да се скрие.
— Там срещнах онова момиче… Жестоката съдба избра Пондър Стибънс за единствен слушател. Той се изненада. Съзнаваше, че поне на теория и Архиканцлерът някога е бил млад. В края на краищата беше въпрос само на времева гледна точка. Здравият разум подсказваше, че магьосниците не се появяват изневиделица седемдесетгодишни и натрупали над сто килограма плът. Все пак налагаше се и здравият разум да бъде сръчкан, за да се обади.
Почувства, че е редно да каже нещо.
— Сигурно беше хубавица, сър?
— Не. Привлекателна. Това е най-подходящата дума. Висока. И с толкова руса коса, че изглеждаше почти бяла. А очите й бяха като бургии, повярвай. Пондър се поддаде на смътно недоумение. — Не съм виждал досега…
— Исках да кажа, че тя винаги сякаш надникваше до дъното на душата — изрече Ридкъли малко по- троснато, отколкото бе възнамерявал. — А как тичаше… — Пак потъна в мълчание и превъртя още малко лентата на спомените. — Щях да се оженя за нея, честно казано.
Пондър си траеше. Когато са ти отредили ролята на тапичка, носена от нечий поток на съзнанието, можеш само да подскачаш по бързеите и да се клатушкаш във водовъртежите.
— Ех, че лято беше! — мърмореше си Ридкъли.
— Досущ като тази година. Навсякъде житни кръгове, все едно валяха от небето. И… Ами измъчваха ме съмнения. Струваше ми се, че магията не е достатъчна. Бях малко… ошеметен. Бих зарязал всичко заради нея. Всеки гнусен октограм и заклинание. Без да ми мигне окото. Нали си чувал изрази от рода на „смехът й беше като планински ручей“?
— Лично аз нямам подобен опит — натърти Пондър, но съм чел стихове, в които…
— Празноглави дрънканици, туй е то поезията — осведоми го Архиканцлерът. — Слушал съм планински ручеи. Текат си и бълбукат. Пък и в тях има едни дребни твари, разни буболечки с малки… Както и да е. Исках само да изтъкна, че звукът изобщо не прилича на смях. Поетите все се оплес-кват. „Тя има устни като вишни.“ Значи малки, кръгли и с костилка по средата? Ха!
Той затвори очи. След малко Пондър попита:
— Сър, а после какво стана?
— Какво?
— Питам за онова момиче.
— Кое момиче?
— За което ми разказвахте.
— А, онова момиче… Ами тя ме заряза. Каза ми, че искала да се занимава с разни неща. Щели сме да имаме време за всичко.
Пак се смълчаха.
— И после какво се случи? — подкани Пондър.
— После ли? Че какво ли можеше да се случи? Върнах се да продължа учението. Писах й не знам колко пъти, но тя и веднъж не ми отговори. Може и нито едно писмо да не е получила. Откъде да знам дали не ядат пощата из онези краища? На другата година учих цяло лято и изобщо нямах време да отида при нея. Никога не отидох. Изпити и още какво ли не… Сигурно е умряла или вече е дебела престаряла баба с десетина пораснали деца. Щях да се оженя за нея като едното нищо. — Ридкъли се почеса по главата. — Хъ… как ми се иска да си спомня името й… — Изпружи крака и ги метна върху Ковчежника. — Брей, че смехория. Дори не й помня името. Ха! Тя можеше и кон да надбяга…
— На колене и да ви видя кесиите! Каретата спря с дрънчене. Ридкъли отвори едното си око.
— Това пък какво беше?
Пондър се отърси от дрямката, в която му се привиждаха устни като планински ручеи, и надникна.
— Струва ми се, че си имаме работа с един твърде нисичък разбойник.
Кочияшът огледа от капрата фигурата на пътя. Отгоре трудно се виждаше нещо заради широкополата шапка, скрила късичкото тяло. Все едно се взираше в добре облечена гъба с перце.
— Моля да ме извините — изрече ниският разбойник, — но отдавна съм забелязал, че съм ощетен откъм ръст.
Кочияшът въздъхна и отпусна поводите. Засадите, уредени по правилата от Гилдията на бандитите, бяха друго нещо. Проклет да е, ако се остави да го заплашва разбойник, който му стига до кръста и дори няма арбалет.
— Ах, ти, дребно копеленце — изсъска, — ей сега ще ти смачкам главичката. — Вторачи се. — Туй на гърба ти какво е? И гърбица ли имаш, а?
— Ето, най-сетне видяхте подвижната стълбичка. Ей сега ще ви покажа как я използвам…
— Какво става? — попита Ридкъли в каретата.
— Ами… Едно джудже току-що се покатери по малка стълбичка и изрита кочияша чак на пътя — съобщи Пондър.
— Това не се случва всеки ден — щастливо отбеляза Архиканцлерът.
Досега пътуването не се отличаваше с интересни събития.
— Вече идва към нас.
— О, чудесно.
Разбойникът прекрачи охкащия кочияш и закрачи напето към вратата на каретата, влачейки стълбичката.
Отвори и каза:
— Парите или — за съжаление — жив… Октаринов пламък отнесе шапката му. Джуджето дори не мигна.
— Питам се дали не бихте ми позволили да формулирам по друг начин исканията си…
Ридкъли изгледа елегантно пременения непознат отгоре додолу… или по-скоро отдолу до по-
