напоследък потъна в забрава. Верънс II беше най-сърдечният монарх в историята на Ланкър. Поданиците му изпитваха към него добродушното пренебрежение, което е отредено за хората, стараещи се да работят тихо и съвестно за общото благо. Верънс бездруго би предпочел сам да си отреже крак, вместо да хвърли вещица в тъмницата. Така би си спестил много неприятности, а и всъщност би избрал по-безболезнения вариант за себе си.
— Кралица Маграт… — Леля Ог се опитваше да успокои духовете. — Брей! Е, вехтият замък отдавна трябваше да се поразведри малко…
— Така ще се разведри, че може и да литне нанякъде — изсумтя Баба.
— Както и да е — високомерно произнесе Маграт, — не съм длъжна да търпя всичко това. Ваша си работа. Сигурно в бъдеще няма да ми стига времето.
— Убедена съм, че ще правите каквото ви щук-не, ваше бъдещо величество — отбеляза Баба.
— Ха! Точно така! — изрепчи й се Маграт. — И бих ви помо… И защо не си намерите друга вещица за Ланкър? Ясно ли е? Някоя друга лигла, която да върши черната работа, никога нищо да не й се казва и другите да я гледат отвисоко. Аз си имам по-добри занимания!
— По-добри, отколкото да си вещица? — уточни Баба.
Маграт сама скочи в бездната. — Да!
— Олеле-мале — смънка Леля.
— Охо… Е, сигурно и без това си тръгвахте. — В гласа на Баба проблясваха остриета. — Връщате се в двореца, предполагам.
— Да!
Маграт си взе метлата, но ръката на Баба се стрелна и сграбчи дръжката.
— А, няма да стане. Кралиците се размотават насам-натам в златни колесници и подобни щуротии. Всекиму своето. Метлите са за вещиците.
— Вие двете, я стига — сгълча ги Леля Ог, създадена от природата за помирител. — Бездруго тя може да си е и кралица, и вещ…
— На кого му пука? — изфуча Маграт и пусна метлата. — Вече няма нужда да се занимавам с тези досадни дреболии.
Завъртя се на пети, притисна ръце към роклята си и побягна Фигурата й се очерта на фона на залеза.
— Ей, че си изкуфяла дъртофелница, Есме — сподели мнението си Леля Ог. — И за к’во това? Само щото щяла да се омъжи.
— Знаеш какви щеше да ги ръси, ако й кажем — напомни Баба Вихронрав. — Всичко щеше да разбере накриво. И за Другия народ, и за Кръговете. Щеше да писука колко е… хубаво и мило. По-добре е за нея да стои настрана.
— Ама те не са се размърдвали от незнайно колко години — затюхка се Леля. — Ще имаме нужда от помощ. Тоест… Ти откога не си се качвала при Танцьорите?
— А бе, нали знаеш как е — оправда се Баба. — Когато всичко е мирно и тихо… хич не ти се мисли за тях.
— Ама трябваше да поддържаме чисто там.
— Вярно.
— Я по-добре още утре заран да отидем.
— Бива.
— Вземи си и сърпа.
Из кралство Ланкър не се намират много места, където да пуснеш топка, без тя да се търкулне. Заемат го почти изцяло стръмни склонове с ливади и гори, а останалото са назъбени планини, където дори троловете не припарват, и толкова дълбоки долини, че се налага да им напомпват слънчевата светлина от другаде.
Пътеката нагоре към баирчето с Танцьорите беше обрасла, макар то да се намираше само на няколко километра от града. Понякога и ловците дебнеха дивеч там, но само случайно. Не че ловът по тези места вървеше зле, само че… …ги имаше и камъните.
Каменни кръгове не липсваха в тези планини.
Друидите ги бяха издигнали като компютри за метеорологични прогнози и понеже винаги е по-евтино да си построиш нов 33 — мегалитен кръг отколкото да пилееш време и сили за надграждането на стария, наоколо имаше, общо взето, немалко древни каменни градежи.
Нито един друид обаче не се бе мяркал близо до Танцьорите.
Не бяха одялани. Дори в подредбата им не се забелязваше особен замисъл. Нямаше измишльотини, като, да речем, слънцето да изгрее точно над избран камък в определен ден. Някой просто бе довлякъл осем червеникави скални къса, за да оформи от тях грубоват кръг.
Но времето тук се различаваше. Казваха, че ако завали, в кръга капките започвали да падат няколко секунди по-късно, сякаш дъждът там идвал отдалеч. А когато облаци затулваха слънцето, минаваха миг-два, преди и светлината в кръга да посивее.
Уилям Скроуп ще умре след броени минути. Длъжни сме да споменем, че той не биваше да лови елени тъкмо в забранения сезон, особено този прекрасен мъжкар, още повече пък екземпляр от алената овнерожка порода. Тя е официално обявена за застрашен от изчезване вид, макар и не толкова застрашен, колкото е Уилям Скроуп в момента.
Еленът си пробиваше път в храсталака с такъв шум, че и слепец би го проследил.
Скроуп го гонеше.
Около камъните още се стелеше мъгла — не като пелена, а на дълги парцаливи ивици.
Еленът стигна до кръга и спря. Пристъпи насам-натам и се озърна към Скроуп.
Ловецът вдигна арбалета си.
Еленът се обърна и скочи между камъните.
Последваха много объркани впечатления. Първото беше за… …разстояние. Кръгът имаше диаметър десетина метра, не беше редно изведнъж да се окаже, че побира чак такава далечина.
Следващото беше за… …бързина. Нещо налиташе откъм кръга — бяла точка, която се уголемяваше.
Уилям знаеше, че успя да се прицели. Но арбалетът бе избит от ръцете му, когато нещото го връхлетя, и изведнъж остана само усещането за… …покой.
И мимолетен спомен за болка.
Уилям Скроуп умря.
Видя през ръцете си смачканата папрат. Бе я притиснало собственото му проснато тяло.
Безплътните очи на скоропостижно спомина-лия се огледаха околността.
Мъртвите не се заблуждават. Смъртта е като събуждане след особено приятен купон. Имаш две-три секунди невинна свобода, преди да си спомниш всичките си щуротии снощи, които са ти изглеждали толкова логични и забавни. После обаче се сещаш за наистина изумителното нещо, което направи с абажура и двата балона. Всички изпопа-даха от кикот. След това осъзнаваш, че днес ще трябва да гледаш в очите доста хора, но и ти, и те сте трезви, а всичко си спомняте.
— Ох… — промълви Уилям.
Пейзажът някак течеше около камъните. Вече се виждаше ясно, както бе застанал отвън…
Абсолютно очевидно. Няма стени, но има врати. Няма ръбове, но има ъгли…
— УИЛЯМ СКРОУП?
— Да?
— АКО ОБИЧАШ, МИНИ ОТТУК.
— Ти ловец ли си?
— ПРЕДПОЧИТАМ ДА СЕ СМЯТАМ ЗА СЬБИРАЧ НА ЗАБРАВЕНИ ДРЕБОЛИИ.
Смърт се ухили с надежда. Безтелесното чело на Скроуп се набръчка.
— Какво? Значи… дробчета и бъбречета, останали след гощавката, а?
Смърт въздъхна. Хората просто не бяха способни да оценят хубавата метафора. Понякога му се
