— Ефрейтор Керът, сър. Нощна Стража. Господин д’Ийт, нали така? Мога ли да Ви помогна с нещо?
— Какво? Не! Не. Гледай си р-работата!
Миналото кимна и му се усмихна, после отмина нататък, към бъдещето.
Керът престана да съзерцава стената.
Похарчих три долара за една кутия с иконограф, която представлява нещо с кафеникава вътрешност, дето рисува снимки на разни нешта, това е Писъкът днес. Прилагам снимки на стаята ми и на приятелите ми от Стражата; Ноби е онзи, който прави Хумористичния Жест, но той е Нешлифован Диамант и добра душа дълбоко в себе си.
Той отново спря. Керът пишеше вкъщи най-малко по веднъж на седмицата. Джуджетата по принцип правеха така. Беше висок два метра, но го отгледаха като джудже, а по-нататък продължиха като човек. Литературният труд не му се отдаваше с лекота, но той упорстваше.
„Времето“ — пишеше той, много бавно и внимателно — „продължава да е Много Горещо…“
Едуард не можеше да повярва. Провери записките. Провери повторно. Зададе въпроси и понеже бяха съвсем невинни, хората му отговаряха. А накрая отиде на почивка в планините Рамтоп, където внимателното разпитване го отведе в мините на джуджетата около Копърхед, а оттам на една иначе невзрачна поляна насред букова гора, където само след няколко минути търпеливо копане изрови следите от въглени.
Прекара целия ден там. Когато свърши, поставяйки внимателно слегнатите изгнили листа обратно на мястото им, докато слънцето залязваше, той беше съвсем сигурен.
Анкх-Морпорк отново имаше крал.
И това беше правилно. И именно съдбата беше направила така, че Едуард да научи точно когато беше измислил своя План. И беше съвсем прав, че това е Съдба, и че градът ще бъде Спасен от позорното си настояще посредством величественото си минало. Той имаше и Средствата, имаше и Целта. И т.н… Едуард често мислеше така.
Той можеше да мисли в курсив. Такива хора се нуждаят от надзор.
За предпочитане от безопасно разстояние.
Заинтригува ме писмото ви, дето ми пишете, че някакви хора идвали да питат за мен, това е Удивително, от няма и Пет Минути съм тук и ето ме вече Известен.
Много се радвам да чуя за отварянето на Шахта №7. Искам да Ви Кажа обаче, че въпреки че тук съм много щастлив, ми липсва Доброто Старо Време, когато си бях у Дома. Понякога, в почивните дни, отивам да поседя в Мазето и си удрям главата с дръжката на брадвата, но Не е Същото.
Надявам се, че сте в добро здраве, С обич,
Той сгъна писмото, пъхна иконографиите, залепи го с капка восък от свещта, затисната с палец, за да хване, и го пъхна в джоба на панталона си. Пощата на джуджетата до планините Рамтоп беше много надеждна. Все повече и повече джуджета идваха, за да работят в града, и тъй като джуджетата са много добросъвестни, много от тях изпращаха пари вкъщи. Това правеше пощата на джуджетата почти най- сигурното нещо на земята, понеже пратките им строго се охраняваха. Джуджетата са много привързани към златото. Който и да е разбойник по пътя, ако кажеше: „Парите или живота“, по-добре да си вземеше и сгъваемо столче, храна за обяд и нещо за четене, докато свърши дебатът по поставения от него въпрос.
После Керът си изми лицето, надяна кожената си риза, панталони и метална ризница, закопча нагръдника и с шлем под мишница излезе бодро навън, готов да посрещне всичко, което бъдещето му донесе.
Тази стая беше някъде другаде.
Мизерна стая — мазилката по стените се ронеше, а таваните бяха хлътнали навътре също като дюшека под някой дебеланко. И изглеждаше още по-препълнена от мебелите.
Бяха стари хубави мебели, но не им беше тук мястото. Те принадлежаха на високи кънтящи зали. Тук обаче бяха претъпкани. Имаше тъмни дъбови столове. Имаше дълги бюфети. Имаше дори чифт доспехи. Нямаше място дори и за около половин дузината хора, които седяха около огромната маса. Нямаше място дори и за масата.
Часовник тиктакаше в сенките.
Тежките кадифени завеси бяха спуснати, макар че на небето имаше все още изобилие от слънчева светлина. Въздухът беше задушен, както поради горещия ден, така и от свещите в магическия фенер.
Единственото осветление идваше от екрана, който в този момент изобразяваше чудесен профил на Ефрейтор Керът Айрънфаундърсън.
Малката, но много подбрана публика го наблюдаваше с внимателно изпразненото изражение на хора, които са полуубедени, че на техния домакин не му достигат няколко карти до каре, но се примиряват, тъй като току-що са изяли манджата и би било грубо да си тръгнат веднага.
— Е? — рече един от тях. — Мисля, че го видях да върви из града. И какво от това? Той е просто един страж, Едуард.
— Естествено. Жизненоважно е да е такъв. Скромно място в живота. Всичко отговаря на класическия м-модел. — Едуард д’Ийт направи знак. Чу се щракване, щом пъхнаха още един стъклен диапозитив. — Този не е рисуван на ж-живо. Крал П-парагор. Взет е от една стара к-картина. Това — щрак! — е Крал Велтрик III. От друг п-портрет. Това е Кралица Алгина IV… забелязвате ли линията на брадичката? Това — щрак! — е монета от седем п-пени от времето на Уебълторп Безсъзнателния, забележете отново подробностите в брадичката и общата костна структура, а това — щрак! — е… обърната наопаки картина на ваза с цветя. Делфиниуми, струва ми се. Това пък защо е?
— Ъ, съжалявам, господин Едуард, бяха ми останали няколко стъклени плочи, а демоните не бяха изморени, та…
— Следващия диапозитив, моля. След което можеш да ни оставиш.
— Да, господин Едуард.
— Докладвай на д-дежурния палач.
— Да, господин Едуард.
Щрак!
— А това е много добра — браво, Бл-енкин, — картина на бюста на Кралица Коанна.
— Благодаря Ви, господин Едуард.
— Малко повече от лицето й, обаче, щеше да ни даде възможност да се уверим в приликата. Това е достатъчно, струва ми се. Можеш да си вървиш, Бл-енкин.
— Да, господин Едуард.
— Малко орязване в ушите, стр-рува ми се.
— Да, господин Едуард.
Прислужникът почтително затвори вратата след себе си, след което слезе в кухнята, като тъжно клатеше глава. Фамилията д’Ийт от години не беше в състояние да си позволи семеен палач. Заради момчето той трябваше да направи каквото може с кухненския нож.
Посетителите изчакаха домакина да заговори, но той май изобщо нямаше намерение да го прави, макар че понякога беше трудно да предвидиш Едуард. Когато се развълнуваше, страдаше не толкова от говорен дефект, колкото от неподходящо подбрани паузи, сякаш мозъкът му временно задържаше устата.
Най-после някой от публиката каза:
— Много добре. Е, и какво искаш да кажеш?
