— Видяхте приликата. Не е ли оч-евидно?
— О, хайде пък сега…
Едуард д’Ийт придърпа една кожена чанта към себе си и се зае да отвързва каишките.
— Но, но момчето е било осиновено от джуджетата. Те са го намерили като бебе в горите на Планините Рамтоп. Имало е г-орящи карети, трупове, такива ми ти неща. Разбойническо нападение, очевидно. Джуджетата са намерили сабя сред останките. Тя сега е у него. Много стара сабя. И винаги е наточена.
— Е, и? Светът е пълен със стари саби. И точила.
— Тази е била скрита много добре в една от каретите. Странно. Човек би очаквал тя да е готова да я предадат, нали така? Да я използват? В р-азбойничска страна? А после момчето пораства и, и… Съдбата… отрежда той и сабята му да дойдат в Анкх-Морпорк, където понастоящем е страж в Нощната Стража. Не мога да повярвам!
— Това все още не е…
Едуард вдигна ръка за един миг, след което извади някакъв пакет от чантата.
— Направих внимателни пр-оучвания, да ви кажа, и успях да открия мястото, където е станало нападението. Най-старателно претърсване на земята разкри стари пирони от карета, няколко медни монети и, в малко въглища… това.
Те протегнаха вратове да видят.
— Прилича на пръстен.
— Да. Това е, това е, той е об-езцветен отгоре, разбира се, иначе някой би го забелязал. Вероятно е бил скрит в някоя карета. Поръчах да го почистят от-части. Можете просто да прочетете посвещението. Е, тук имаме илю-стриран инвентар от кралската съкровищница на Анкх, направен през година АМ 907, по времето на управлението на Крал Тирил. Бих ли могъл, ако обичате, бих ли могъл да обърна вн-иманието ви на малкия сватбен пръстен на долния ляв ъгъл на страницата? Ще видите, че художникът като че ли за наше улеснение е изписал посвещението.
На всички им трябваха по няколко минути, за да го разгледат. По природа си бяха подозрителни. Всички те бяха потомци на хора, за които подозрението и параноята са били водещи характеристики на оцеляването.
Защото всички те бяха аристократи. Нямаше нито един сред тях, който да не знае името на пра-пра- пра-дядо си и от каква срамна болест е умрял.
Току-що бяха изяли едно не толкова добро блюдо, което обаче включваше някакви стари и ценни вина. Дойдоха, защото всички познаваха бащата на Едуард, а и д’Ийт бяха прекрасно старо семейство, па макар и много обедняло сега.
— Така че виждате — гордо каза Едуард, — доказателството е неоспоримо. Ние имаме крал!
Слушателите му се опитаха да не се споглеждат.
— Мислех си, че ще се з-арадвате.
Най-сетне, Лорд Раст изрече негласния консенсус. В тези истински сини очи нямаше място за съжаление, което не беше качество за оцеляване, но понякога можеше да се рискува с мъничко любезност.
— Едуард, последният крал на Анкх-Морпорк е умрял преди много векове.
— Екзекутиран от изм-енници!
— Дори и да може все още да се намери наследник, кралската му кръв ще е съвсем размита досега, не мислиш ли?
— Кралската к-ръв не може да се размие!
Ах, помисли си Лорд Раст. Значи такъв бил той. Младият Едуард си мисли, че допирът до краля може да лекува скрофулоза, сякаш царствеността е еквивалентът на серен мехлем. Младият Едуард си мисли, че никое езеро от кръв не е толкова голямо, че да не го прегазиш, за да сложиш праведния крал на трона, и че никое дело не е твърде низко в защита на короната. Романтик, наистина.
Лорд Раст не беше романтик. Родът му добре се беше нагодил към Анкх-Морпоркските пост монархически векове чрез покупки, продажби, рентиране и създаване на контакти и правене на това, което аристократите винаги са правили, което ще рече приспособяване и оцеляване.
— Е, може би — отстъпи той с мек тон, сякаш придумва някого да слезе от перваза, — но трябва да се запитаме: дали точно в този момент се налага Анкх-Морпорк да има крал?
Едуард сякаш видя изведнъж луд пред себе си.
— Дали се нуждае? Дали се нуждае? Докато добрият ни град чезне под петата на тир-анина?
— О! Говориш за Ветинари.
— Не виждате ли какво е причинил той на този град?
— Той наистина е много неприятен, новоиздигнал се човечец — отбеляза Лейди Селачии, — но не бих казала, че в действителност тероризира много-много. Поне не направо.
— Трябва да му се признае — вметна Виконт Скейтър, — че градът функционира. Повече или по-малко. Братства и други ми ти измишльотини.
— Улиците са по-безопасни, отколкото бяха по времето на Лудия Лорд Снапкейс — каза Лейди Селачии.
— По-б-езопасни? Ветинари основа Гилдията на Крадците! — изкрещя Едуард.
— Да, да, разбира се, много осъдително, определено. От друга страна, една скромна годишна такса и човек си върви в безопасност…
— Той винаги твърди — рече Лорд Раст, — че ако ще има престъпност, нека поне да е организирана престъпност.
— На мен ми се струва — добави Виконт Скейтър, — че всички момчета по Гилдиите се примиряват с него, защото с който и да е друг на негово място ще е по-зле, а, не е ли така? Със сигурност сме имали и някои… трудни за справяне. Някой да си спомня Погубващия Лорд Уайндър?
— Умопобъркания Лорд Хармони — обади се Лорд Монфлатърс.
— Смеещият се Лорд Скапула — напомни Лейди Селачии. — Човек с много особено чувство за хумор.
— Обърнете внимание, Ветинари… има нещо не съвсем… — започна Лорд Раст.
— Знам какво имаш предвид — рече Лорд Скейтър. — Не ми харесва, че той винаги знае какво си мислиш, още преди да ти хрумне.
— Всички знаят, че Убийците са определили
— Човек не може да си помисли — каза Лорд Раст, — че ще струва доста повече, за да си сигурен, че той ще си остане мъртъв.
— О богове! Какво стана с гордостта? Какво стана с честта?
Те направо подскочиха, когато последният Лорд д’Ийт се изстреля от стола.
— Чуйте се! Моля ви! Погледнете се. Има ли човек сред вас, който да не е видял фамилното си име деградирало след епохата на кралете? Не можете ли да си спомните какви мъже са били предците ви? — Той бързо заобиколи зад масата, така че те трябваше да се обърнат, за да го виждат. Вдигна заплашително пръст. — Вие, Лорд Раст! Прадядо ви станал Барон, след като с едната си ръка убил трийсет и седем клачианци, въоръжен единствено и само с игла, не е ли така?
— Да, но…
— Вие, сър… Лорд Монфлатърс! Първият Херцог водил шестстотин мъже към величествената и епична победа в Битката при Куирм! Това нищо ли не означава? Ами вие, Лорд Вентурий, а вие, Сър Джордж… да си седите в Анкх в старите си домове, със старите си имена и старите си пари, докато Гилдиите — Гилдии! Измет от търговци и търгаши! — Гилдиите, казвам ви, имат глас в упр-авлението на града!
С две крачки той стигна до една лавица с книги и хвърли огромна, подвързана в кожа книга върху масата, където тя бутна чашата на Лорд Раст.
— „Аристокрацията“ на Туърп — извика той. — Всички ние имаме страници там! Тя ни принадлежи. Но този човек ви е хипнотизирал! Уверявам ви, че е от плът и кръв, обикновен простосмъртен! Никой не смее да го отстрани, защото всички си мислят, че това донякъде ще влоши собственото им положение! О, богове!
Публиката му изглеждаше умърлушена. Всичко това беше вярно, разбира се… ако го погледнеш така. И
