Ако старото приятелче бе доживяло да види това…
Как му се викаше? О, да. Утвърдителна процедура по набирането или нещо подобно. Силициевата Анти-Клеветническа Лига беше приплакала на Патриция и сега…
— Опитай още веднъж, Волнонаемен Полицай Детритус — каза той. — Ето какъв е номерът — спираш си ръката точно над ухото. Сега просто стани от земята и се опитай още веднъж да отдадеш чест. Така, сега… Волнонаемен Полицай Къди?
— Тук!
— Къде?
— Пред вас, сержант.
Колън погледна надолу и отстъпи крачка назад. Изпъкналата линия на повече от достатъчния му корем се отмести, за да разкрие обърнатото нагоре лице на Волнонаемен Полицай Къди с угодническото му интелигентно излъчване и едно стъклено око.
— О! Така.
— По-висок съм, отколкото изглеждам.
„О, богове — отегчено си помисли Сержант Колън. Събери ги накуп, после ги раздели на две и ще получиш двама нормални мъже, само дето нормалните мъже не идват в Стражата. Трол и джудже. И това не е най-лошото…“
Ваймс барабанеше с пръсти по писалището.
— В никакъв случай не и Колън. Вече не е толкова млад. Време е да си стои в Наблюдателницата, да се занимава с бумащина. Освен това на него му идва множко всичко това.
— Сержант Колън винаги си е взимал по множко от всичко, бих казал аз — вметна Патрицият.
— С новите попълнения, искам да кажа — натърти Ваймс многозначително. — Спомняте ли си, сър?
„За онези, за които ми наредихте да взема?“ — добави си той тайно на ум. Те не можеха да отидат в Дневната Стража, разбира се. И онези копелета от Дворцовата Гвардия също не биха ги взели. О, не. Вземи ги в Нощната Стража, защото тъй или иначе си е майтап, а и никой няма да ги види. Поне никой важен.
Ваймс беше отстъпил само защото знаеше, че това няма да е негов проблем още дълго.
Не че имаше нещо против другите раси, казваше си. Но Стражата беше работа за хора.
— Ами Ефрейтор Нобс? — попита Патрицият.
— Ноби?
И двамата си представиха мислено Ефрейтор Нобс.
— Не.
— Не.
— Е, тогава остава — усмихна се Патрицият, — Ефрейтор Керът. Чудесен младеж. Вече си извоюва име, струва ми се.
— Това е… вярно — отвърна Ваймс.
— Още една възможност за издигане, може би? Ще ви бъда благодарен за съвета ви.
Ваймс мислено си представи Ефрейтор Керът…
— Това — каза Ефрейтор Керът, — е Портата по Посока на Центъра. Към целия град. Което е каквото охраняваме.
— От какво? — попита Волнонаемен Полицай Ангуа, последното от новите попълнения.
— О, ами, знаеш. Варварски орди, войнстващи племена, бандитски армии… такива неща.
— Какво? Само ние ли?
— Ние? О, не! — Керът се засмя. — Това би било глупаво, нали? Не, ако видиш нещо подобно, просто биеш звънеца си, колкото можеш по-силно.
— И после какво става?
— Сержант Колън, Ноби и останалите ще се втурнат насам веднага, щом могат.
Волнонаемен Полицай Ангуа огледа мъгливия хоризонт.
Усмихна се.
Керът се изчерви.
Полицай Ангуа беше успяла да отдаде чест от първия път. Още нямаше пълна униформа, не и докато някой не занесеше, ами, да си го кажем направо, един нагръдник на стария Ремит, оръжейния майстор, и не му кажеше да го поразшири наистина доста тук и тук. А и нямаше такъв шлем на света, който да покрие цялата тази маса от пепеляво руса коса. Но, хрумна му на Керът, Полицай Ангуа всъщност нямаше да има нужда от всичко това. Хората щяха да се редят на опашка, за да ги арестува.
— Така, и какво ще правим сега? — попита тя.
— Ще се отправим обратно към Наблюдателницата, мисля — каза Керът. — Сержант Колън ще чете вечерния рапорт, струва ми се.
Тя се справи и с „отправянето“. Това е специален вид ход, измислен от изнемощелите офицери в мултивселената — леко повдигане на извивката на ходилото, внимателно замахване с крака. Крачка, която може да се следва час след час, улица след улица. Волнонаемен Полицай Детритус нямаше да е подготвен да научи „отправянето“ още известно време или поне докато не престанеше да се строполява всеки път, когато отдадеше чест.
— Сержант Колън… Това беше онзи, дебелият, нали?
— Точно така.
— Защо си има маймунка?
— А! — рече Керът. — Струва ми се, че говориш за Ефрейтор Нобс…
— Човек ли е? Има лице като на загадка от онези, „да се свържат точките“!
— Има много хубава колекция от циреи, горкият човек. Прави си шегички с тях. Само никога не заставай между него и огледало.
Нямаше много хора по улиците. Беше твърде горещо дори и за Анкх-Морпоркско лято. Горещина се излъчваше от всяка повърхност. Реката се влачеше мудно по дъното на коритото си като студент около единайсет часа сутринта. Хората, които нямаха належаща работа навън, се спотайваха по мазетата и излизаха само нощем.
Керът се движеше из напечените улици със собственически вид и с лека патина от честна пот, като от време на време разменяше по някой поздрав. Всички познаваха Керът. Не беше трудно да го разпознаеш. Нямаше друг висок два метра с огненочервена коса. Освен това вървеше така, сякаш градът му принадлежи.
— Кой беше онзи човек с гранитеното лице, когото видях в Наблюдателницата? — попита Ангуа, докато се отправяха към Широката Улица.
— Тролът Детритус. Беше малко нещо престъпник, но сега ухажва Раби и тя казва, че щом той…
— Не, другият. — Ангуа научаваше като мнозина други, че Керът има известен проблем с метафорите. — С лице като… лице като на някой, на когото са му потънали гемиите.
— О, това беше Капитан Ваймс. Но той никога не е имал гемии, струва ми се. Уволнява се в края на седмицата и ще се жени.
— Не ми изглежда много щастлив от това.
— Не зная.
— Мисля, че не харесва новото попълнение.
Другият проблем с Полицай Керът беше, че не можеше да лъже.
— Е, не харесва много троловете. Цял ден дума не можахме да го накараме да каже, когато разбра, че трябва да се рекламираме, за да наберем тролско попълнение. А после пък трябваше да вземем и джудже, иначе щяха да ни създават проблеми. Аз също съм джудже, ама джуджетата тук не го вярват.
— Не думай? — рече Ангуа и го измери с поглед.
— Майка ми ме е осиновила.
— О! Да, ама аз не съм нито трол, нито джудже — сладко каза Ангуа.
— Да, но ти си ж…
Ангуа спря.
