— Сега ка… О, ти ли си, Ефрейтор Керът. Да?
— Не забравяш ли нещо, сержант? — попита Керът.
— Н’нам — предпазливо отвърна Колън. — Забравям ли?
— За новите, сержант. Нещо, дето трябва да направят? — подсказа Керът.
Сержант Колън се почеса по носа. Да видим… Съгласно устава, те взеха и се разписаха за по една риза (ризница, желязна), един шлем, железен и меден, един нагръдник, железен (с изключение на Волнонаемен Полицай Ангуа, на която трябва да се направи специален, и Волнонаемен Полицай Детритус, който се разписа за една набързо преправена ризница, принадлежала някога на боен слон), една палка, дъбова, една пика за непредвидени случаи или алебарда, един арбалет, един пясъчен часовник, една къса сабя (с изключение на Волнонаемен Полицай Детритус) и една значка, служебна, от Нощната Стража, медна.
— Струва ми се, че всичко си имат, Керът. За всичко се разписаха. Даже и Детритус намери някой да сложи „X“ вместо него.
— Трябва да положат клетва, сержант.
— О! Ъ. Така ли?
— Да, сержант. Такъв е законът.
Сержант Колън видимо се притесни. Сигурно беше такъв законът, отгоре на всичко. Керът беше далеч по-добър в тези неща. Той знаеше законите на Анкх-Морпорк наизуст. Беше единственият. Колън пък знаеше само, че не се закле, когато постъпваше, а колкото до Ноби, най-близкото, което можеше да докара до някаква клетва, беше: „Я, майната му, да си поиграем на войници.“
— Добре, тогава. Всички вие, ъ-ъ, трябва да дадете клетва… ъ-ъ… и Ефрейтор Керът ще ви покаже как. Ти положи ли, ъ-ъ, клетва, когато постъпваше, Керът?
— О, да, сержант. Само че никой не ме попита, затова я положих пред себе си, мълчешком.
Керът се изправи и си свали шлема. Приглади коса. После вдигна дясната си ръка.
— Вие също си вдигнете десните ръце — каза той. — Ъъ… това е тази откъм Волнонаемен Полицай Ангуа, Волнонаемен Полицай Детритус. И повтаряйте след мен… — Той затвори очи, а устните му замърдаха за миг, все едно четеше нещо откъм вътрешността на черепа си. — „Аз запетайка скоба името на постъпилия скоба запетайка…“ — Той им кимна. — Кажете го.
Те повториха в хор. Ангуа се опита да не се разсмее.
— „… тържествено се заклевам в скоба бога по избор запетайка в който вярва новопостъпилият скоба…“
Ангуа не можеше да поеме риска да погледне Керът в лицето.
— „… да поддържам Законите и Порядките на град Анкх-Морпорк запетайка да служа на общественото благо запетайка и да закрилям поданиците на Негово наклонена черта Нейно скоба задраскай ненужното скоба Величество скоба името на действащия монарх скоба…“
Ангуа се опита да се съсредоточи върху една точка зад ухото на Керът. За капак на всичко, търпеливият монотонен глас на Детритус беше с няколко дузини думи след всички останали.
— „… без страх запетайка облага запетайка или мисъл за лична безопасност точка и запетая да преследвам злосторниците и да защитавам невинните запетайка като дам живота си ако е необходимо в името на споменатото задължение запетайка така че о скоба гореспоменатото божество скоба помогни ми точка Богове Пазете Краля наклонена черта Кралицата скоба задраскай ненужното скоба точка.“
Ангуа се успокои с признателност и чак тогава наистина видя лицето на Керът. Без съмнение по бузата му се процеждаше сълза.
— Ъ… така… това е, значи, благодаря ти — каза Сержант Колън след известно време.
— … за-щи-та-вам не-вин-ни-те за-пе-тай-ка…
— Волнонаемен Полицай Детритус, довърши си на спокойствие.
Сержантът прочисти гърло и отново се консултира с папката си.
— Така, Грабър Хоскинс отново е вън от затвора, така че стойте нащрек, знаете на какво прилича като си пийне за отпразнуването, а гаднярът Коулфейс, трола, снощи е пребил четирима…
— … в и-ме-то на спо-ме-на-то-то за-дъл-же-ние за-пе-тай-ка…
— Къде е Капитан Ваймс? — попита Ноби. — Това той трябваше да го прави.
— Капитан Ваймс… си оправя нещата — отвърна Сержант Колън. — Не е лесно това, да се учиш да си цивилен. Така.
Той отново си погледна дъската, после погледна пак към стражите. Мъже… ха! Устните му заиграха, докато броеше. Там, застанал между Ноби и Волнонаемен Полицай Къди стоеше един много малък, дрипав човек, с толкова пораснали брада и коса, че приличаше на пор, който надзърта иззад храсталак.
— … о ско-ба гор-еспом-енат-ото бож-ес-тво ско-ба по-мо-гни ми точ-ка.
— О, не — каза сержантът. — Какво правиш тук, Н’драве? Благодаря ти, Детритус — не отдавай чест! — вече можеш да си седнеш.
— Господин Керът ме вкарва вътре.
— Превантивно задържане, старши — каза Керът.
— Пак ли? — Колън откачи ключовете на килията от гвоздея им над писалището и ги метна към крадеца. — Добре. Килия №3. Дръж ключовете у теб, ще викнем, ако ни потрябват.
— Ти си сладур, господин Колън — рече Н’драве-то, докато слизаше по стълбите към килиите.
Колън поклати глава.
— Най-лошият крадец на света.
— Не ми изглежда да е толкова печен — възрази Ангуа.
— Не, искам да кажа най-лошият. В смисъл „хич не го бива“.
— Спомняш ли си, когато тръгна да върви целия онзи път към Дънманифестин, за да открадне Тайната на Огъня от боговете? — каза Ноби.
— И аз му казах: „Ама ние я имаме, Н’драве, имаме я от хиляди години“ — добави Керът. — А той вика: „Точно така, значи има и антикварна стойност“.5
— Горкото старо момче — промърмори Сержант Колън. — Добре. Какво друго имаме да правим… да, Керът?
— Сега трябва да получат Кралския Шилинг.
— Така. Да. Добре.
Колън порови из джоба си и извади три Анкх-Морпоркски долара колкото пайети. Имаха златно съдържание горе-долу колкото морската вода. Метна ги един по един към новобранците.
— Това се нарича Кралският Шилинг — каза той, поглеждайки към Керът. — Н’нам защо. Трябва да ти го дадат, когато постъпваш. Разпоредби, ще рече. Показва, че си приобщен. — За един миг май се притесни, после се прокашля. — Така. О, да. Ония камен… троловете де — поправи се той, — имат някакво шествие по Късата Улица. Волнонаемен Полицай Детритус…
— Тролската Нова Година е — отговори Детритус.
— Така ли? Предполагам, че трябва да понаучим за това сега. А и тук се казва, че ония мръс… митинг на джуджета или нещо подобно…
— Деня на Битката при Долината Куум — подсказа Полицай Къди. — Славната победа над троловете.
Изглеждаше самодоволен, доколкото изобщо нещо можеше да се види изпод брадата му.
— Тъй ли, бе? От засада — изръмжа Детритус и изгледа кръвнишки джуджето.
— Какво? Троловете бяха, дето… — поде Къди.
— Млъкнете! Вижте, тук пише… пише, че ще маршируват… пише, че ще демонстрират по Късата Улица. — Той обърна листа хартия. — Така ли е?
— Троловете ще вървят в едната посока, джуджетата — срещу тях? — попита Керът.
— Е, ето ти парад, дето не е за изпускане — отбеляза Ноби.
— Какво му е лошото? — попита Ангуа.
Керът размаха неопределено ръце във въздуха.
— О, боже. Ще бъде ужасно. Трябва да направим нещо.
— Джуджетата и троловете са като маслото и огъня — обясни Ноби. — Да си наливала някога масло в огъня, госпожице?
