Керът го осени мисълта, че май никой не му обръща внимание. Обърна се.
Волнонаемен Полицай Къди беше надолу с главата, понеже Волнонаемен Полицай Детритус се опитваше да го тресне в паветата за шлема, макар че Волнонаемен Полицай Къди се възползваше добре от ситуацията, като стискаше Волнонаемен Полицай Детритус за коляното и се опитваше да забие зъби в глезена на противника си.
Враждуващите демонстранти ги гледаха очаровани.
— Трябва да направим нещо! — каза Ангуа от скривалището на стражата в уличката.
— Амии… — рече Сержант Колън бавно, — винаги са много трудни, това етническите.
— Много лесно можеш да сбъркаш — съгласи се Ноби. — Много са докачливи, това основните етноси.
— Докачливи? Та те се опитват да се убият едни други!
— От културата е — промърмори Сержант Колън нещастно. — Няма смисъл да се опитваме да им наложим нашата култура, нали така? Това е расов предразсъдък.
На улицата Ефрейтор Керът се беше изчервил ужасно.
— Ако той докосне дори с пръст някой от тях пред очите на всичките им приятели — каза Ноби, — планът е: плюем си здраво на петите…
Вените бяха изпъкнали на мощния врат на Керът. Той заби ръце на кръста си и изрева с все сила:
— Волнонаемен Полицай Детритус! Отдай чест!
Бяха изгубили часове в опити да го научат. Мозъкът на Детритус се нуждаеше от известно време, докато се сдобие с някоя мисъл, но веднъж появила се там, тя не си отиваше бързо.
Той отдаде чест.
Ръката му беше заета от джудже.
Тъй че отдаде чест, както държеше Волнонаемен Полицай Къди, премятайки го нагоре като малка, ядосана бухалка.
Звукът от срещащите им се шлемове отекна по сградите, а миг по-късно бе последван от трясъка при сгромолясването им на земята.
Керът ги побутна с върха на сандала си.
После се обърна и се насочи към джуджетата — демонстранти, като се тресеше от гняв.
В уличката Сержант Колън засмука ръба на шлема си от ужас.
— Вие имате оръжие, нали така? — изграчи Керът към стотината джуджета. — Признайте си! Ако джуджетата, които имат оръжие, не го пуснат на земята начаса, целия парад — и наистина имам предвид целия парад, — ще бъде вкаран в затвора! Хич не се шегувам!
Джуджетата от предната редица отстъпиха крачка назад. Разнесе се безразборното дрънчене на метални предмети, които се удрят в земята.
—
— Той ще умре, нали? — промълви Ангуа.
— Смешна работа е тази — каза Ноби. — Ако ние се бяхме опитали да направим това, щяха да са ни накълцали на кайма. Но това явно работи в негова полза.
— Божествен нар — каза Сержант Колън, на когото му се налагаше да се облегне на стената.
— Да не искаш да кажеш божествен дар? — попита Ангуа.
— Да. Такова нещо. Ъхъ.
— Как му се удава?
— Н’нам — каза Ноби, — предполагам, че лесно се харесва на другите.
Керът беше подхванал троловете, които се хилеха на поражението на джуджетата.
— А що се отнася до вас — рече той, — аз съвсем определено ще патрулирам около Каменната Улица довечера и не искам да виждам никакви проблеми. Ясно?
Огромни, свръхразвити крака се размърдаха и последва общо мърморене.
Керът поднесе ръка към ухото си.
— Не чувам добре.
Последва по-високо мънкане, един вид токата, оркестрирана за стотина неуверени гласове по темата: „Да, Ефрейтор Керът.“
— Така. А сега си вървете. И да си нямаме повече такива глупости, браво, добри момчета.
Керът изтупа праха от ръцете си и се усмихна на всички. Троловете изглеждаха озадачени. На теория, Керът трябваше да се е превърнал в тънка лента мас по улицата. Но незнайно защо това не се случваше…
Ангуа каза:
— Той току-що нарече стотина трола „добри момчета“. Някои от тях току-що са слезли от планините! Някои още имат лишеи по себе си!
— Най-хубавото нещо за един трол — одобри Сержант Колън.
И после светът експлодира.
Стражата беше тръгнала, преди Капитан Ваймс да се върне в Двора на Псевдополис. Той се забъхти нагоре по стълбите към канцеларията си, после седна в лепкавия кожен стол. Втренчи се с празен поглед в стената.
Искаше да напусне Стражата. Разбира се, че искаше.
Не беше нещо, дето да го наречеш начин на живот. Не и живот.
Саможиви часове. Никога да не си сигурен от днес за утре какъв в действителност е Законът в този прагматичен град. Да не говорим пък за домашен живот. Лоша храна, ядеш я кога както се случи. Досега дори беше изял и няколко от пирожките с наденички на Диблър „Сам Си Прерязвам Гърлото“. Винаги или валеше, или пък беше адски горещо. Никакви приятели с изключение на останалата част от отряда, защото те бяха единствените хора, които живееха в твоя свят.
Докато, както беше казал Сержант Колън, само след няколко дена той щеше да е сред „каймака“. По цял ден щеше само да яде и да язди насам-натам на голям кон и да раздава заповеди на хората.
В мигове като този образът на стария Сержант Кепъл минаваше през паметта му. Той беше началник на Стражата, когато Ваймс беше новобранец. И после, скоро след това, се пенсионира. Събраха пари и му купиха евтин часовник от онези, които ще работят няколко години, докато дяволчето вътре се изпари.
Адски глупава идея, мрачно си помисли Ваймс, докато се взираше в стената. Човекът напуска работа, разделя се със значката си, с пясъчния си часовник и със звънеца, и какво му купуваме? Часовник.
Но на следващия ден той беше дошъл на работа, с новия си часовник. Да инструктира всички, беше казал; да пооправи някои нередности, ха-ха. Да се погрижи вие, младоците, да не загазите с нещо, ха-ха. Месец по-късно той внасяше въглищата, метеше пода и изпълняваше поръчки и помагаше на хората да си пишат отчетите. След пет години още беше там. И на шестата година още беше там, докато един от Стражите не дойде по-рано една сутрин и не го намери да лежи на пода…
И се оказа, че никой, ама съвсем никой, не знае къде е живял той, нито дали изобщо е имало госпожа Кепъл. Бяха събрали пари помежду си, за да го погребат, спомни си Ваймс. И на погребението имаше само стражи…
Като се замислеше, на погребенията на стражите винаги идваха само стражи.
Естествено, сега не беше така. Сержант Колън беше щастливо женен от години, може би защото той и жена му така бяха подредили работното си време, че се срещаха само случайно, обикновено на вратата. Но тя му оставяше прилично ядене в печката и явно там имаше нещо. Имаха си и внуци даже, така че, очевидно, имало е и мигове, когато им е било невъзможно да не се срещнат. Младият Керът трябваше да отбутва младите жени със сопа. А Ефрейтор Нобс… е, той сигурно си правеше собствени планове. Разправяха, че имал тяло на двайсет и пет годишен младеж, макар че никой не знаеше къде го крие.
Работата беше там, че всеки си имаше някого, та макар и в случая с Ноби това май да беше против желанието на другата страна.
Така че, Капитан Ваймс, за какво всъщност става въпрос? Грижа ли те е за нея? За любовта не се
