тревожи много-много, това е опасна дума за прехвърлилите четиридесетте. Или да не би просто да те е страх да не се превърнеш в някой старец, който ще умре, както винаги е живял, и ще бъде погребан от съжаление от група младоци, които никога не са знаели нищо за теб, освен, че си една стара пръдня, дето вечно се е навъртала наоколо и са я изпращали тук-там да донесе кафето и горещи фигини, и на когото са се присмивали зад гърба?
Беше се надявал да избегне това. И сега Съдбата му поднасяше приказка.
Разбира се, беше му известно от по-рано, че е богата. Но не беше очаквал да го привикат в офиса на господин Мокомби.
Господин Мокомби беше адвокат на фамилията Рамкин от много отдавна. От векове, всъщност. Той беше вампир.
Ваймс не обичаше вампири. Джуджетата бяха хрисими малки копеленца, когато бяха трезви, дори и троловете не бяха лоши, ако ги държеше човек пред погледа си. Но от всички неумрели вратът почваше да го сърби. Живей и остави и другите да живеят беше много хубав принцип, но точно в това се състоеше проблемът, ако човек се замислеше логично…
Господин Мокомби беше мършав, като костенурка и много блед. Отне му цял куп време, докато стигне до същината на нещата, и когато това стана, Ваймс се прикова към стола.
— Колко?
— Ъхъ… Струва ми се, че не греша — имението, включително и стопанствата, районите на градско разрастване, както и малкият район от нереално недвижимо имущество в близост до Университета, се изчисляват общо на приблизително… седем милиона долара на година. Да. Седем милиона по сегашна оценка, бих казал.
— И всичкото е мое?
— От часа на женитбата ви с Лейди Сибил. Макар че с това писмо тя ме инструктира да ви бъде даден достъп до всичките й сметки още от този момент.
Бисерните мъртви очи наблюдаваха внимателно Ваймс.
— Лейди Сибил — добави вампирът — притежава приблизително една десета от Анкх, обширни владения в Морпорк, плюс, разбира се, значителни земеделски земи в…
— Но… но… те ще бъдат наши общи…
— Лейди Сибил е много точна. Тя юридически прехвърля цялото си имущество на ваше име като неин съпруг. Тя има един вид… старомоден подход.
Той подаде един сгънат лист хартия през масата. Ваймс го взе, разгъна го и се облещи.
— Ако се споминете преди нея, разбира се — продължаваше напевно господин Мокомби, — то ще стане отново нейно по силата на общото владение, след женитба. Или на плода на вашия съюз, разбира се.
Ваймс не обели нито дума за този пункт. Само усети как ченето му увисва и малки късчета от мозъка му се спояват.
— Лейди Сибил — говореше адвокатът, а думите му идваха от много далеч, — макар и да не е вече така млада, е прекрасна, здрава жена и няма никаква причина да не…
Ваймс изкара останалата част от разговора на автопилот.
Не можеше да мисли за това сега. Щом се опиташе, мислите му се изплъзваха. И както ставаше винаги, когато светът му дойдеше в повече, те се измъкнаха другаде.
Той отвори най-долното чекмедже на писалището си и се втренчи в лъскавата бутилка на Най- Изтънченото Уиски на Беърхагър. Не беше сигурен как се бе озовала там. Но по някакъв начин, той никога не се реши да я изхвърли.
Почни го пак и даже няма да видиш пенсиониране. Придържай се към пурите.
Той затвори чекмеджето и се облегна назад, като измъкна наполовина изпушена пура от джоба си.
Може би тъй или иначе стражите не бяха толкова добри сега. Политика. Ха! Стражи като стария Кепъл биха се обърнали в гроба, ако знаеха, че Стражата е взела и…
И светът експлодира.
Прозорецът влетя навътре, поръсвайки стената зад писалището на Ваймс със стъклени парченца, и поряза едното му ухо.
Той се хвърли на пода и се сви под писалището.
Така, чашата преля! Този път алхимиците бяха вдигнали Сградата на Гилдията си за последно, ако питаха Ваймс…
Но когато надникна през рамката на прозореца, той видя, оттатък през реката, как струйка прах се издига над Гилдията на Убийците…
Останалата част от Стражата доприпка по Филигранната Улица, точно когато Ваймс стигна входа на Гилдията. Двама облечени в черно Убийци препречиха пътя му учтиво, но въпреки всичко подсказвайки му, че неучтивостта е възможно развитие на събитията. Зад портата се чуваха забързани стъпки.
— Виждате ли тази значка? Виждате ли я? — попита Ваймс.
— Все пак това е собственост на Гилдията — напомни един Убиец.
— Пусни ни да влезем, в името на закона! — изрева Ваймс.
Убиецът нервно се усмихна срещу него.
— Законът гласи, че законът на Гилдията важи зад оградата на Гилдията.
Ваймс го изгледа кръвнишки. Но беше вярно. Законите на града, такива, каквито бяха, спираха пред прага на Гилдиите. Те си имаха свои собствени закони. Гилдията притежаваше…
Той спря.
Зад него Волнонаемен Полицай Ангуа се пресегна и вдигна късче стъкло.
После тя разбута отломките с крак.
И тогава погледът й срещна очите на едно малко, неописуемо помиярче, което внимателно я наблюдаваше изпод каруца. Всъщност, неописуемо не беше най-точната дума. Много лесно беше да се опише. Приличаше на зловоние с мокър нос.
— Бау, бау — рече кучето отегчено. — Бау, бау, бау и грргх, грргх.
И изприпка до входа на някаква уличка. Ангуа се озърна и го последва. Останалата част от отряда се бяха събрали около Ваймс, който много се беше смълчал.
— Доведете ми Шефа на Убийците — каза той. — Веднага!
Младият Убиец се опита да се подсмихне.
— Ха! Мен униформата ви не може да ме уплаши.
Ваймс погледна към очукания си нагръдник и към износената си ризница.
— Прав си. Това не е страховита униформа. Съжалявам. Напред, Ефрейтор Керът и Волнонаемен Полицай Детритус.
Убиецът внезапно осъзна, че са му запречили слънцето.
— Но тези, ще се съгласиш, струва ми се — каза Ваймс някъде иззад затъмнението, — са страховити униформи.
Убиецът кимна бавно. Не беше си мечтал за това. Обикновено пред Гилдията никога нямаше стражи. Какъв би бил смисълът? Той имаше, скрити из изискано ушитите му черни дрехи, поне осемнайсет средства за убиване на хора, но започваше да осъзнава, че Волнонаемен Полицай Детритус има само по едно в края на всяка от ръцете си. По-подръка, както се оказваше.
— Аз ще, ъ-ъ… ще ида да доведа Шефа, тогава, а? — попита той.
Керът се наведе към лицето му.
— Благодаря за съдействието — сериозно каза той.
Ангуа гледаше кучето. То гледаше нея.
Тя приклекна, щом животинчето седна и яростно се зачеса по ухото.
Като се огледа внимателно, за да се увери, че никой не може да ги види, тя излая въпрос.
— Не фе притефнявай — каза кучето.
— Ти можеш да говориш?
— Хм. За това не се изисква кой знае колко интелигентност. А и не се изисква кой знае колко интелигентност, за да се забележи ти каква си.
