Ангуа се паникьоса.
— От миризмата е, момиче. Нищо ли не си научила? Подуших те от цяла миля разстояние. Рекох си, о- хооо, какво ли прави една от тях в Стражата, а?
Тя диво размаха пръст.
— Само да кажеш на някого!…
Кучето придоби по-наранен вид от нормално.
— И без това никой няма да ме чуе.
— Защо не?
— ’Щото всички знаят, че кучетата не могат да говорят. Чуват ме, нали разбираш, ама освен ако нещата не са се закучили съвсем, просто си мислят, че сами си говорят. — Въздъхна. — Повярвай ми. Знам за какво говоря. Чел съм книги. Е… дъвкал съм книги. — То отново се почеса по ухото. — Струва ми се, че можем да сме си от полза…
— По какъв начин?
— Ами можеш да ми намериш някой бифтек. Прави чудеса с паметта ми, това бифтека. Прочиства я.
Ангуа се намръщи.
— Хората не обичат думата „изнудване“.
— Това не е единствената дума, която не обичат — отвърна кучето. — Вземи мен, например. Аз имам хронична интелигентност. Това от каква полза е за едно куче? Да съм си я искал? Не и аз. Аз просто си намирам едно топло местенце за през нощта във Високо Енергийната Магическа Сграда на Университета, на мен никой не ми беше казал за всичката онази шибана магия, дето се просмуква непрекъснато навън, и какво после — отварям си очите, главата ми започва да се пени като цяла доза соли, ох-ох, мисля си аз, ето, пак се почна, здравей, абстрактно концептуализиране, ето ни, интелектуално развитие… От каква шибана полза ми е това на мен? Последният път, когато се случи, се оказа, че спасявам света от ужасни как-им-се-викаше от Подземните Измерения, а някой да ми каза едно „мерси“ поне? К’во Добро Кученце, Да му Дадем ли Кокалче? Ха-ха. — То вдигна протрита лапа. — Казвам се Гаспод. Нещо подобно ми се случва почти всяка седмица. Като изключим това, аз съм си просто едно куче.
Ангуа се предаде. Тя хвана проядения крайник и го раздруса.
— Казвам се Ангуа. Знаеш какво съм.
— Вече забравих.
Капитан Ваймс гледаше отломките, разпръснати из двора, през някаква дупка на една от стаите на приземния етаж. Всички прозорци наоколо бяха изпочупени, а по земята имаше много стъкла. От огледала. Разбира се, убийците бяха пословично суетни, но огледалата трябваше да са по стаите, нали така? Човек не би очаквал много стъкло навън. Стъклото се чупеше, то не експлодираше.
Той видя как Волнонаемен Полицай Къди се наведе и вдигна два скрипеца, закачени за парче въже, прогорено в единия край.
В останките лежеше правоъгълна карта.
Космите по ръката на Ваймс настръхнаха.
Подуши воня във въздуха.
Ваймс би бил първият, който да си признае, че не е добър полицай, но по-вероятно биха му спестили усилието, защото много други хора с радост биха свършили това вместо него. Определено у него имаше някаква упорита кръвожадност, която разстройваше важните хора, а всеки, който разстройва важните хора, автоматически не може да е добър полицай. Но си беше развил инстинкти. Човек не би могъл да прекара цял живот на улицата и да ги няма. По същия начин, по който цялата джунгла незабележимо се променя при далечното приближаване на ловеца, така настъпи промяна и в усещането за града.
Нещо ставаше тук, нещо нередно, а той не можеше да разбере какво точно. Тръгна да се пресяга надолу…
— Какво означава това?
Ваймс се изправи. Не се обърна.
— Сержант Колън, искам да се върнеш в Наблюдателницата заедно с Ноби и Детритус — каза той. — Ефрейтор Керът и Волнонаемен Полицай Къди, вие оставате с мен.
— Да, шефе! — отвърна Сержант Колън, като тропна силно с крак, енергично се изпъна и отдаде чест, за да подразни Убийците. Ваймс оцени това.
Чак тогава се обърна.
— Ах, доктор Крусис.
Шефът на Убийците беше побелял от гняв, което контрастираше хубаво с абсолютното черно на дрехите му.
— Никой не ви е викал! Какво ви дава право да идвате тук, господин полицай? Да се разхождате наоколо, все едно това място ви принадлежи?
Ваймс помълча, а сърцето му пееше. Наслаждаваше се на момента. Искаше му се да вземе този миг и да го притисне внимателно в някоя дебела книга, че когато остарее, да си го вади понякога и да си го припомня.
Бръкна в нагръдника си и извади писмото на адвоката.
— Е, ако искате най-основната причина, то е, защото май наистина ми принадлежи.
Хората могат да бъдат определени по нещата, които мразят. Съществуваха доста неща, които Капитан Ваймс мразеше. Убийците бяха почти начело на списъка, веднага след кралете и неумрелите.
Трябваше да признае, обаче, че доктор Крусис много бързо се съвзе. Не избухна, когато прочете писмото, нито тръгна да спори, нито заяви, че е фалшификация. Той просто го сгъна, подаде го обратно и каза студено:
— Разбирам. Имате правото на владение, най-малко.
— Точно така. Бихте ли ми казали какво става тук, моля?
Усещаше как останалите старши Убийци влизат в двора през една дупка в стената. Много внимателно гледаха към отломките.
Доктор Крусис се поколеба за миг.
— Фойерверки.
— Стана това — каза Гаспод, — че някой сложил дракон в една кутия точно досами стената в двора, така, и после отишли и се скрили зад една от статуите и дръпнали връвта, а в следващия миг — бум!
— Бум?
— Точно така. После нашето приятелче скача в дупката за няколко секунди, тъй, пак излиза, притичва през двора, а на следващата минута навсякъде е пълно с Убийци и той е сред тях. И какво толкова? Още един в черно. Никой не забелязва, нали разбираш?
— Искаш да кажеш, че той още е там?
— Откъде да знам? Качулки и наметала, всички в черно…
— И как така можа да видиш всичко?
— О, аз винаги отскачам до Гилдията на Убийците в сряда вечер. Сервират грил, нали разбираш? — Гаспод въздъхна при вида на неразбиращото й изражение. — Готвачът винаги приготвя разни неща на грил в сряда вечер. Никой не си яде черния пудинг. Така че, то се мотае из кухнята, ясно, бау, бау, дайте ми, моля, дайте, я да видим едно добро момче, виж го ти, малкото му копеленце, гледа сякаш разбира всяка дума, дето я казвам, я да видим какво имаме тук за едно добро кученце…
Един миг изглеждаше смутен.
— Гордостта е нещо страхотно, но наденичката си е наденичка — каза той.
— Фойерверки? — каза Ваймс.
Доктор Крусис приличаше на човек, който се опитва да хване плаващо дърво в неспокойно море.
— Да. Фойерверки. Да. За Деня на Основоположника. За нещастие някой хвърли запалена клечка, която възпламени кутията. — Изведнъж доктор Крусис се усмихна. — Скъпи ми Капитан Ваймс — каза той, като
