разбираше как миришат драконите. Ако нещо си положеше главата в скута ти, докато вечеряш, не би могъл нищо да кажеш, само му поднасяш мръвчици и се молиш като луд да не кихне.
— В онази стая имаше стъклен шкаф — каза той. — Беше разбит. Ха! Нещо е откраднато. Имаше някаква карта в праха, но някой трябва да я е щипнал, докато старият Крусис ми говореше. Бих дал сто долара да знам какво пише на нея.
— Защо, капитане? — попита Ефрейтор Керът.
— Защото онзи кучи син Крусис не иска аз да науча.
— Аз знам какво може да е пробило дупката — обади се и Ангуа.
— Какво?
— Експлодиращ дракон.
Тръгнаха в потресено мълчание.
— Може и така да е, сър — лоялно каза Керът. — Малките дяволчета изгърмяват само като тропне шлем.
— Дракон — мърмореше Ваймс. — Какво те кара да мислиш, че е бил дракон, Волнонаемен Полицай Ангуа?
Ангуа се поколеба. „Защото едно куче ми каза“, не беше, разсъждаваше тя, многообещаващо за кариерата й, че да отговори така.
— Женска интуиция? — пробва се тя.
— Мисля си — промърмори Ваймс, — дали не би опитала една интуитивна догадка и за това какво са откраднали?
Ангуа сви рамене. Керът забеляза колко интересно се движат гърдите й.
— Нещо, което Убийците са искали да задържат, където да го гледат? — каза тя.
— О, да — изсумтя Ваймс. — Предполагам, сега ще ми кажеш, че кучето е видяло всичко?
— Бау?
Едуард д’Ийт дръпна завесите, залости вратата и се облегна на нея. Толкова лесно се оказа!
Сложи вързопа на масата. Беше тънък и дълъг около четири стъпки.
Разгъна го внимателно и ето го… пред него.
Доста приличаше на рисунката. Типично за човека — цяла страница, пълна с педантични рисунки на арбалети, а това сложил в полето, все едно е без значение.
Беше толкова просто! Защо да го крие? Може би защото хората се страхуват. Хората винаги се страхуваха от силата. Правеше ги нервни.
Едуард го вдигна, полюля го малко в ръце, и откри, че то като че ли пасва много добре на ръката и рамото му.
Ти си мой.
И това, кажи-речи, беше краят на Едуард д’Ийт. Нещо продължи още известно време, но каквото беше и както си мислеше, не беше съвсем човешко същество.
Наближаваше пладне. Сержант Колън беше завел новите попълнения до стрелбището с лъкове на „Стрелбищното Увеселение“.
Ваймс излезе да патрулира с Керът.
Усещаше нещо в себе си да кипи и да прелива. Нещо помиташе върховете на корозиралите му, но въпреки това все още активни инстинкти, и се опитваше да привлече вниманието му към себе си. Той трябваше да действа.
Керът полагаше усилия, за да не изостава от него.
По улиците около Гилдията имаше стажант-Убийци, които още почистваха отломките.
— Убийци посред бял ден — изръмжа Ваймс. — Удивен съм, че не се превръщат на прах.
— Това важи за вампирите, сър — напомни Керът.
— Ха! Прав си. Убийци и лицензирани крадци и кръвожадни вампири! Знаеш ли, момче, някога това беше славен стар град.
Несъзнателно те влязоха в крак… в трамбоването.
— Когато сме имали крале ли, сър?
— Крале? Крале? По дяволите, не!
Двойка Убийци се огледаха изненадано.
— Ще ти кажа нещо. Монархът е абсолютният властник, нали така? Главният управник…
— Освен ако не е кралица.
Ваймс го изгледа свирепо, после кимна.
— Добре де, или главната управничка…
— Не, това може да се каже само, ако е млада жена. Кралиците по правило са по-стари. Не. Хм. Управница, струва ми се.
Ваймс спря. Има нещо във въздуха на този град, помисли си той. Ако Създателят бе казал: „Да бъде светлина“ в Анкх-Морпорк, не биха го оставили да продължи, защото всички хора щяха да попитат: „Какъв цвят?“
— Върховният властелин, така — каза и отново закрачи напред.
— Добре.
— Но това не е справедливо, разбираш ли? Един човек с властта за живот и смърт.
— Но ако той е добър човек…
— Какво? Какво? Добре. Добре. Нека вярваме, че е добър човек. Но вторият след него — той също ли е добър човек? Най-добре да се надяваш на това. Защото той също е върховният властелин, в името на краля. А останалите от двора… те трябва да са добри хора. Защото ако само един от тях е лош човек, резултатът е подкупност и покровителстване.
— Патрицият е върховният властелин — изтъкна Керът. Той кимна към минаващ трол: — ’обър ден, господин Карбункул.
— Но той не носи корона, нито седи на трон и не казва, че е справедливо той да управлява — каза Ваймс. — Мразя го, кучия му син. Но той е честен. Честен като тирбушон.
— Дори и така да е, един добър човек като крал…
— Да? И после какво? Монархизмът осквернява съзнанието на хората, момче. Честните хора започват да се кланят и подмазват, само защото дядото на някой си бил по-голямо престъпно копеле, отколкото техния. Слушай! Сигурно някога сме имали добри крале! Но от кралете се раждат други крале! „И куче да е, ама от сой да е“, и накрая стигаш до шайка арогантни, престъпни копелета! Дето обезглавяват кралици и се бият с братовчедите си на всеки пет минути! И това е било с векове! И тогава един ден някакъв човек казал: „Стига вече крале!“ и ние сме се вдигнали, били сме се със скапаните благородници, смъкнали сме краля от трона, замъкнали сме го на Саторовия Площад и сме му отрязали шибаната глава! Хубава работа сме свършили!
— Уау! — каза Керът. — Кой е бил той?
— Кой?
— Човекът, който е казал: „Стига вече крале“.
Хората зяпаха. Лицето на Ваймс от мораво от гняв стана червено от смущение. Както и да е, в нюансите почти нямаше разлика.
— О!… Бил е Командир на Градската Стража в онези времена — смотолеви той. — Викали са му Старата каменна мутра.
— Никога не съм го чувал.
— Ами, той, ъ-ъ… не се споменава много в историческите книги. Понякога трябва да има гражданска война, и понякога, след това, е най-добре да се преструваш, че нищо не се е случило. Понякога хората трябва да свършат някоя работа, а после трябва да бъдат забравени. Той добре си е служил с брадвата, нали разбираш. Никой друг не би го направил. Кралски врат е било това, в края на краищата. Кралете са — той изплю думата, — специални. Дори и след като са видели… личните покои и са почистили… парчетата. Дори и тогава. Никой не е искал да прочисти света. Но той е взел брадвата, проклел ги е всичките и го е свършил.
