плесна с ръце, — макар и силно да ценя вашата загриженост, аз наистина…
— В онази стая ей там ли се съхраняваха? — попита Ваймс.
— Да, но това не е важно…
Ваймс отиде до дупката в стената и надникна вътре. Двама Убийци погледнаха към Доктор Крусис и небрежно посегнаха към различни части на облеклото си. Той поклати глава. Предпазливостта му може и да имаше нещо общо с начина, по който Керът сложи ръка върху дръжката на сабята си, но може и да беше понеже Убийците си имаха и някакъв кодекс, в края на краищата. Непочтено беше да убиеш някого, ако не са ти платили.
— Прилича на някакъв… музей — каза Ваймс. — Реликви от миналото на Гилдията, такива неща ли?
— Да, точно така. Вехтории. Знаете как се натрупват с годините.
— О! Е, всичко изглежда наред. Извинете за безпокойството, докторе. Ще си тръгвам. Надявам се, че не съм ви причинил ни най-малкото неудобство.
— Разбира се, че не! Радвам се, че можахме да успокоим опасенията ви.
Любезно, но твърдо ги поведоха към портата.
— На ваше място бих събрал тези стъкларии — подметна Капитан Ваймс, като отново погледна към отломките. — Някой може да се нарани с всичкото това пръснато стъкло наоколо. Не бих искал някой от хората ви да пострада.
— Още начаса ще се заемем с това, капитане — отвърна доктор Крусис.
— Хубаво. Хубаво. Много ви благодаря. — Капитан Ваймс се спря на прага, а после се плесна с ръка по челото. — Съжалявам, моля да ме извините — акълът ми е като отнесен напоследък… Какво казахте, че са откраднали?
По лицето на доктор Крусис не трепна нито мускулче, нито нерв.
— Не съм казвал, че нещо е било откраднато.
Ваймс зяпна срещу него за миг.
— Точно така! Извинете! Разбира се, че не сте… Извинения… Работата ми идва малко в повече, струва ми се. Ще тръгвам тогава.
Вратата се затръшна под носа му.
— Точно така — каза Ваймс.
— Капитане, защо?… — започна Керът.
Ваймс вдигна ръка.
— Това дооформя всичко, значи — изрече той малко по-високо от необходимото. — Няма за какво да се притесняваш. Да се връщаме в Двора. Къде е Волнонаемен Полицай Как-й-беше името?
— Тук, капитане — обади се Ангуа и излезе от уличката.
— Криеш се, а? А това какво е?
— Бау, бау, ауу, ауу.
— Кученце, капитане.
— Боже господи!
Биенето на голямата, ръждясала Погребална Камбана кънтеше из Гилдията на Убийците. Облечените в черно фигури се втурваха от всички страни, като се блъскаха и бутаха в бързината да стигнат на двора.
Съветът на Гилдията се събра набързо пред офиса на доктор Крусис. Заместникът му, господин Дауни, почука колебливо на вратата.
— Влез.
Съветът се вмъкна един по един вътре.
Офисът на Крусис беше най-голямата стая в сградата. На посетителите винаги им се струваше нередно, че Гилдията на Убийците има такива светли, просторни и добре проектирани постройки, по-скоро прилични на някой изискан благороднически клуб, отколкото на сграда, където смъртта се програмира като рутинно ежедневие.
Весели спортни щампи бяха наредени по стените, макар че, като се вгледаше човек, се виждаше, че обектът на лова не са елени, нито лисици. Имаше и групови офорти, а по-отскоро, и новоиздокарани иконографии на Гилдията — редици усмихнати лица върху облечени в черно тела, а най-младите членове, седнали с кръстосани крака най-отпред, като един от тях прави физиономия.8
В единия край на стаята се намираше голямата махагонова маса, където старейшините на Гилдията се събираха на седмични заседания. В другия край на стаята се намираше личната библиотека на Крусис, както и малък тезгях. Над тезгяха имаше аптечка, направена от стотици малки чекмеджета. Надписите по етикетите на чекмеджетата бяха с шифъра на Убийците, но външните посетители на Гилдията и без това бяха достатъчно уплашени, че да откажат да пийнат.
Четири колони от черен гранит опираха в тавана. По тях бях изписани имената на видни Убийци от историята. Писалището на Крусис стоеше здраво между тях. Той стоеше зад него, а изражението му беше по-дървено и от масата.
— Искам проверка по списък! — изрева. — Някой напускал ли е Гилдията?
— Не, сър.
— Как може да сте толкова сигурни?
— Стражите по покривите на Филигранната Улица казват, че никой нито е влизал, нито е излизал, сър.
— А тях кой ги наблюдава?
— Те се наблюдават един друг, сър.
— Много добре. Слушайте внимателно. Искам тая история да се оправи. Ако някой трябва да излезе от сградата, искам всички да се наблюдават. А после Гилдията да се претърси от горе до долу, разбрахте ли?
— За какво, докторе? — попита един младши лектор по отравяне.
— За… всичко, което е скрито. Ако намерите нещо и не знаете какво е то, незабавно изпратете за член на съвета. И не го докосвайте.
— Но, докторе, скрити са всякакви неща…
— Това ще е нещо различно, разбирате ли?
— Не, сър.
— Хубаво. И никой няма да споменава за това на скапаната Стража. Ти, момче… донеси ми шапката. — Доктор Крусис въздъхна. — Предполагам, че трябва да ида да кажа на Патриция.
— Лош късмет, сър.
Капитанът не каза нищо, докато не тръгнаха да пресичат Месинговия Мост.
— А сега, Ефрейтор Керът, знаеш, че съм казвал винаги колко важна е наблюдателността, нали?
— Да, капитане. Винаги съм обръщал голямо внимание на забележките ви по темата.
— И какво свърши твоята наблюдателност?
— Някой е счупил огледало. Всички знаят, че Убийците обичат огледала. Но ако това е музей, защо им е огледало вътре?
— Моля, сър?
— Кой каза това?
— Тук долу, сър. Волнонаемен Полицай Къди.
— О, да. Да?
— Разбирам малко от фойерверки, сър. След фойерверките има особен мирис. Не го подуших, сър. Подуших нещо друго.
— Добре… подушено, Къди.
— И имаше парчета прогорено въже и скрипци.
— Аз подуших дракон.
— Сигурен ли сте, капитане?
— Можете да ми вярвате.
Ваймс направи гримаса. Ако човек прекараше известно време в компанията на Лейди Рамкин, скоро
