Състоеше се от седло над чифт педали, които посредством верига завъртаха едно голямо дървено колело, стърчащо понастоящем от земята на метална стойка. Друго, свободно въртящо се дървено колело, бе поставено пред седлото и можеше да се завърти посредством някакъв лост. Той беше сглобил допълнителното колело и лоста така, че да може да завърти цялото нещо към стената, когато приключи с упражненията си и, освен това, цялото нещо придобиваше задоволителна симетрия.
Наричаше го „завъртането на колелото с педали и друга машина с колело.“
И Лорд Ветинари работеше.
Обикновено беше в Продълговатия Кабинет или седеше на обикновения си дървен стол в подножието на стълбището в двореца на Анкх-Морпорк; на върха на стълбището имаше сложно украсен трон, покрит с прах. Това беше тронът на Анкх-Морпорк и всъщност беше направен от злато. Никога и през ум не му беше минавало да седи върху него.
Но днес беше хубав ден, така че работеше в градината.
Посетителите на Анкх-Морпорк често оставаха изненадани да видят, че прикрепени към Двореца на Патриция има и някои интересни градини.
Патрицият не беше от градинарския тип. Но някои от предшествениците му бяха, а Лорд Ветинари никога не променяше или унищожаваше нищо, ако нямаше логична причина да го направи. Той поддържаше малката зоологическа градина и конюшнята за състезателни коне, дори признаваше, че градините сами по себе си представляват изключителен исторически интерес, защото съвсем очевидно случаят беше точно такъв.
Беше ги създал Адски Глупавия Джонсън.
Много велики градинари — декоратори са останали в историята и са били запомнени единодушно с величествените паркове и градини, които са проектирали с почти богоподобна сила и предвидливост, без да се замислят са правили езера, местили са хълмове и са засаждали гори, за да дадат възможност на бъдещите поколения да оценят върховната красота на дивата Природа, преобразена от Човека. Помнеха се и Браун „Способностите“, и Смит „Прозорливостта“, и Де Вере Слейдгор „Интуицията“…
А в Анкх-Морпорк се беше случил Адски Глупавия Джонсън.
Адски Глупавия Джонсън, дето: „Може да ви изглежда малко разхвърляно сега, ама върнете се след петстотин години“. Адски Глупавия Джонсън, дето: „Ама вижте, плановете си бяха съвсем наред, когато ги правих“. Адски Глупавия Джонсън, който беше накарал да издигнат изкуствен хълм от 2 000 тона пръст пред Имението Куирм, защото: „Ще се побъркам по цял ден да гледам дървета и планини, а вие?“
Дворцовият парк на Анкх-Морпорк се считаше за върха, ако въобще можеше да се нарече така, на кариерата му. Например съдържаше декоративното езерце с пъстърви, дълго сто и петдесет крачки и, поради една от онези незначителни грешки в означенията, които бяха такава отличителна черта на проектите на Адски Глупавия, широко един пръст. Беше обитавано от една пъстърва, което беше доста удобно, стига тя да не се опиташе да се обърне. А веднъж беше нарисувал сложен фонтан и когато го пуснали за първи път, единственото, което направил, било да пъшка зловещо пет минути, после изстрелял малко каменно херувимче хиляда стъпки нагоре във въздуха.
Имаше укрепителен ров, което е като заграждение, само че по-дълбок. Заграждението е прикрит ров и стена, построена така, че да дава възможност на земевладелците да наблюдават хълмистите гледки, без да допускат добитък и неудобни бедняци да минават през тревните площи. Под заблудения молив на Адски Глупавия бяха го изкопали дълбок петдесет стъпки и вече беше взел три жертви — градинари.
Лабиринтът беше толкова малък, че хората се объркваха, само докато го търсят.
Но Патрицият по-скоро харесваше градините, по особено тих начин. Той имаше определено становище относно манталитета на по-голямата част от човечеството, а градините го караха да се чувства напълно извинен.
Купчини хартия бяха натрупани върху моравата около стола. Чиновници ги преподновяваха или периодично ги отнасяха. Бяха разни чиновници. В Двореца се вливаше всякакъв вид и род информация, но имаше само едно място, където тя се събираше накуп, също както нишките на паяжината се събират в центъра й.
Огромен брой управници, добри, лоши, а най-често мъртви, знаят какво се е случило; малцина действително успяват с цената на много усилия да научат какво става. Лорд Ветинари смяташе и двата вида за лишени от амбиция.
— Да, доктор Крусис — каза той, без да вдига поглед.
„Как по дяволите го прави?“ — чудеше се Крусис. — „Знам, че изобщо не вдигнах никакъв шум…“
— Ах, Хавлок… — започна той.
— Имаш нещо да ми казваш ли, докторе?
— Ами… загубено е.
— Да. И без съмнение, вие много усърдно го търсите. Чудесно. Приятен ден.
През цялото време Патрицият не си помръдна главата. Дори не си направи труда да попита за какво става дума. „Той много добре знае, по дяволите“ — мислеше си Крусис. „Как е възможно никога да не можеш да му кажеш нещо, дето да не го знае?“
Лорд Ветинари остави лист хартия върху една от купчините, после взе друг.
— Още си тук, доктор Крусис.
— Мога да ви уверя, Милорд, че…
— Сигурен съм, че можеш. Има един въпрос, обаче, който ме занимава.
— Милорд?
— Защо то се оказа откраднато от твоята Гилдия? Беше ми дадено да разбера, че е било унищожено. Съвсем сигурен съм, че така бях наредил.
Точно този въпрос Убиецът се беше надявал, че няма да му бъде зададен. Но Патрицият беше добър в тази игра.
— Ъ-ъ. Ние… ами, моят предшественик, си мислехме, че може да служи като предупреждение и за пример.
Патрицият вдигна поглед и се усмихна весело.
— Прекрасно! Винаги съм имал страхотна вяра в ефективността на примерите. Така че, сигурен съм, ще успеете да оправите всичко това, като причините минимално неудобство наоколо.
— Сигурно, Милорд — отвърна Убиецът мрачно. — Но…
Започна пладне.
Пладнето в Анкх-Морпорк продължаваше повечко време, тъй като дванайсетият час беше приет с консенсус. По принцип, първата камбана, която започваше да бие, беше в Гилдията на Учителите, в отговор на универсалните молитви на членовете й. После водният часовник в Храма на Малките Богове задвижваше големия бронзов гонг. Черната камбана в Храма на Съдбата удряше веднъж, неочаквано, но по това време сребърният карильон, задвижван от педали, в Гилдията на Глупаците вече дрънчеше, като гонговете, камбаните и звънците на всички Гилдии и храмове биеха с пълна сила, така че беше невъзможно да ги отделиш едни от други, с изключение само на лишената от език, магическа октиронова камбана на Стария Том в часовниковата кула на Невидимия Университет, дванайсетте отмерени мълчаливи паузи на която временно надмогваха цялата шумотевица.
И най-накрая, няколко удара след всички останали, идваше камбаната на Гилдията на Убийците, която винаги беше последна.
Досами Патриция, декоративният часовник с циферблат от цветя удари два пъти и клюмна.
— Казваше нещо? — мило напомни Патрицият.
— Капитан Ваймс, проявява интерес.
— Божичко. Но на него това му е работата.
— Наистина ли? Трябва да настоя да го отзовеш!
Думите отекнаха из градината. Няколко гълъба отлетяха.
— Настояваш значи? — попита Патрицият сладко.
Доктор Крусис отстъпи и отчаяно затърси обяснение.
— Той е един слуга, в края на краищата. Не виждам никаква причина да му се позволи да се намесва в неща, които не го засягат.
