докато не измислим как да я спрем… да не се пречка.
— Съжалявам, сержант.
Те се обърнаха към Детритус, който стоеше глуповато зад купчина счупени лъкове. За арбалети и дума не можеше да става. В масивните му ръце те стояха като фиби. На теория големият лък би бил смъртоносно оръжие в ръцете му, но само ако той овладееше изкуството кога да пусне стрелата.
Детритус сви рамене.
— Съжалявам, господине. Стрелите не са тролско оръжие.
— Ха! — каза Колън. — Що се отнася до теб, Волнонаемен Полицай Къди…
— Просто не мога да му хвана цаката на прицелването, сержант.
— Аз пък си мислех, че джуджетата са известни с бойните си умения!
— Да, ама… не тези умения.
— Засада — промърмори Детритус.
Тъй като беше трол, мърморенето му отекна и в най-отдалечените сгради. Брадата на Къди настръхна.
— Ти, дяволско тролско изчадие, ще си взема…
— Стига вече — бързо се намеси Сержант Колън, — мисля да спираме обучението. Ще трябва да го… един вид научавате в хода на работата, ясно?
Колън въздъхна. Той не беше жесток човек, но през целия си живот беше живял само или като войник, или като страж, и сега се чувстваше потиснат. Иначе не би казал това, което изрече в следващия миг.
— Не знам, наистина не знам. Да се биете помежду си, да съсипвате оръжие… искам да кажа, кого си мислим, че заблуждаваме! Така, сега е почти пладне, починете си няколко часа, ще се видим довечера. Ако решите, че си заслужава да се появите.
Чу се едно „танн“! Арбалетът на Къди беше изстрелял в ръката му. Стрелата профуча край ухото на Ефрейтор Нобс и се приземи в реката, където се заби.
— Съжалявам — каза Къди.
— Цък, цък — поклати глава Сержант Колън.
Това беше най-лошото. Щеше да е много по-добре, ако беше нарекъл джуджето с разни имена. Щеше да е много по-добре, ако беше направил да изглежда така, че джуджето заслужава някаква обида.
Той се обърна и тръгна към Двора на Псевдополис.
Чуха го, че измърмори нещо.
— Какво каза той? — попита Детритус.
— „Великолепен отряд мъже“ — повтори Ангуа, като се изчерви.
Къди се изплю на земята, което не продължи дълго с оглед на близостта му до нея. После бръкна в наметалото си и измъкна, като магьосник, който вади заек от два пъти по-малка шапка, двуглавата си бойна брадва. И се затича.
До мига, в който стигна невинната си цел, се беше превърнал в неясно петно. Нещо се сцепи и чучелото експлодира като ядрена купа сено.
Другите двама се приближиха и огледаха резултата, а парченца плява плавно се стелеха по земята.
— Да, добре — каза Ангуа. — Но той напомни, че след това се предполага да можеш да им задаваш въпроси.
— Но не каза, че те трябва и да им отговарят — мрачно каза Къди.
— Волнонаемен Полицай Къди, удържа ти се един долар за мишена — каза Детритус, който вече дължеше единайсет долара за стрели.
— „Ако си заслужава да се появите!“ — изсумтя Къди, като отново скри брадвата някъде по себе си. — Видомразец!
— Не мисля, че точно това искаше да каже — утеши го Ангуа.
— О, за тебе е добре — каза Къди.
— Защо?
— ’щото си мъж — обясни Детритус.
Ангуа беше достатъчно умна, за да спре за миг и да премисли.
— Жена — каза кротко.
— Все същото — човек.
— Само в най-широк смисъл. Хайде, да идем да пийнем по едно…
Преходният миг на другарство в нещастието се изпари напълно.
— Да пия с трол?
— Да пия с джудже?
— Добре — рече Ангуа. — Какво ще кажете ти и ти да дойдете и да пийнете с мен?
Свали шлема и разтърси коса. Женските тролове нямат коса, макар че по-големите късметлийки от тях могат да си отгледат чудесни лишеи, а едно женско джудже по-вероятно би получило комплимент колко копринена му е брадата, отколкото за косата си. Но може би просто гледката, която разкри Ангуа, да остърга искрички от някаква споделена, древна, космическа мъжественост.
— Нямах много възможности да се поогледам, наистина. Но видях едно местенце на Лъскавата Улица.
Което означаваше, че трябва да прекосят реката, като поне двама от тях се опитват да посочат на минувачите, че не са с поне един от останалите двама. Което означаваше, че с отчаяно безгрижие те се оглеждаха наоколо.
И Къди видя джуджето във водата.
Ако можеше да се нарече вода.
Ако още можеше да се нарече джудже.
Те погледнаха надолу.
— Знаете ли — каза Детритус след малко, — т’ва прилича на джуджето, дето прави оръжие на Заскрежената Улица.
— Пр’роден Хемърхок? — попита Къди.
— Същият, да.
— Прилича малко на него — призна Къди, като все още говореше абсолютно спокойно, — но не точно на него.
— Какво искаш да кажеш? — попита Ангуа.
— Защото господин Хемърхок — отвърна Къди, — нямаше такава огромна дупка, там, където трябва да му е гръдният кош.
„Той никога ли не спи?“ — мислеше си Ваймс. — „Този проклет човек никога ли не отпуска глава за почивка? Никъде ли няма една стая с черен халат, дето да виси на вратата?“
Той почука на вратата на Продълговатия Кабинет.
— А, капитане. — Патрицият вдигна очи от документацията си. — Бяхте похвално бърз.
— Така ли?
— Получихте ли съобщението ми? — попита Лорд Ветинари.
— Не, сър. Бях… зает.
— Така ли. И какво ли би могло да ви заеме?
— Някой е убил господин Хемърхок, сър. Голям човек в общността на джуджетата. Бил е… застрелян с нещо като обсадно оръдие или нещо подобно, и са го изхвърлили в реката. Току-що го извадихме. Тъкмо бях тръгнал да кажа на жена му. Мисля, че живее на Сиропената Улица. А после си помислих, така и така минавам оттук…
— Това е много злощастно.
— Определено е, за господин Хемърхок — съгласи се Ваймс.
Патрицият се облегна назад и се вгледа във Ваймс.
— Кажете ми — попита той, — как е бил убит?
— Не знам. Никога не съм виждал нещо подобно… имаше просто една страхотно голяма дупка. Но ще открия какво е било.
