— Кой крал е бил това? — попита Керът.
— Лоренцо Любезния — отвърна Ваймс отнесено.
— Виждал съм негова снимка в дворцовия музей — каза Керът. — Дебел стар мъж. Заобиколен от много деца.
— О, да — рече Ваймс внимателно. — Много е обичал деца.
Керът махна на няколко джуджета.
— Не съм знаел това — каза той. — Мислех си, че е имало просто някакво проклето въстание или нещо такова.
Ваймс сви рамене.
— В книгите по история го има, стига да знаеш къде да гледаш.
— И това е бил краят на кралете в Анкх-Морпорк.
— О, имало е един син, който е оцелял, струва ми се. И няколко луди роднини. Осъдени са били на изгнание. Това се предполага да е ужасна съдба за кралските особи. Аз лично не я разбирам.
— Струва ми се, че аз мога. И вие обичате града, сър.
— Е, да. Но ако се опре да избирам между изгнание и да ми отрежат главата, само ми помогни да си сваля куфара по стълбите. Не, слава богу, че сме се отървали от кралете. Но, искам да кажа…
— И още е така — каза Керът.
Те подминаха Гилдията на Убийците и се изравниха с високите, заплашителни стени на Гилдията на Глупаците, които заемаха другия край на квартала.
— Не, той просто върви. Искам да кажа, погледни там горе.
Керът послушно вдигна очи.
На кръстовището на Широката Улица и Алхимиците се намираше позната сграда. Фасадата беше богато украсена, но покрита с мръсотия. Бяха я колонизирали водоливници.
Разяденото мото над портала гласеше: „НИТО ДЪЖД, НИТО СНЯГ, НИТО МРАКА НА НОШТА МОГАТ ДА ВЪЗПРАТ ТЕЗИ ПРАТИНИЦИ ОТ ДЪЛГА ИМ“ и може и така да е било в по-свободни времена, но неотдавна някой беше счел за необходимо да закове допълнение, което гласеше:
НЕ ПИТАЙТЕ ЗА:
скали
тролофе със пръчки
Всекакви дракони
Г-жа Кейк
Угромни зелени нешта със зъби
Къквито и дъ е черни кучета с оранжеви вежди
Дъждове от на булонки.
мъгла.
Г-жа Кейк
— О! Кралската поща.
— Пощенската Служба — поправи го Ваймс. — Дядо ми разказваше, че някога е могло там да пуснеш писмо и то без проблеми да бъде доставено до месец. Не е било необходимо да го даваш на някакво минаващо джудже и да се надяваш, че малкото копеленце няма да го изяде преди…
Гласът му заглъхна.
— Хм. Съжалявам. Не исках да те обидя.
— Не съм се обидил — весело отвърна Керът.
— Не че имам нещо против джуджетата. Винаги съм казвал, че бая трябва да се понапънеш, докато откриеш ъ-ъ… по-добра група висококвалифицирани, послушни, трудолюбиви…
— … малки копеленца?
— Да. Не!
Продължиха нататък.
— Тази госпожа Кейк — рече Керът, — определено е волева жена, а?
— Самата истина.
Нещо изскърца под огромния сандал на Керът.
— Още стъкло — каза той. — Далеч е стигнало.
— Експлодиращи дракони! Ама че въображение има това момиче!
— Бау, бау — обади се глас зад тях.
— Това проклето куче ни следва.
— Лае по нещо на стената — отбеляза Керът.
Гаспод ги изгледа студено.
— Бау, бау, по дяволите, оу, ау — каза то. — Вие, по дяволите слепи ли сте или какво?
Истина беше, че нормалните хора не можеха да чуят, когато Гаспод говори, защото кучетата не говорят. Широко известен факт. Той е широко известен на органично ниво, също както много други широко известни факти, които отхвърлят наблюденията на сетивата. Това е, защото ако хората ходят насам-натам и забелязват всичко, което непрекъснато се случва, никой никога нищо няма да свърши.9
Освен това, почти всички кучета не могат да говорят. Тези, които могат, са просто статистическа грешка и следователно могат да не се вземат предвид.
Както и да е, Гаспод беше открил, че обикновено го чуват на подсъзнателно ниво. Например вчера някой разсеяно го ритна в канавката и едва беше направил няколко крачки, когато внезапно си помисли: „Ама че съм кучи син, а?“
— Там горе има нещо — каза Керът. — Виж… нещо синьо, и виси от онзи водоливник.
— Бау, бау, бау! Няма ли поне едно „благодаря“?
Ваймс се изправи върху раменете на Керът и протегна ръка по стената, но все още не успяваше да достигне малката синя ивица.
Водоливникът завъртя каменно око към него.
— Имаш ли нещо против? — попита Ваймс. — Виси на ухото ти…
Като стържеше камък в камък, водоливникът вдигна ръка и откачи досадния метал.
— Благодаря ти.
— Н’ма за к’во.
Ваймс слезе на земята.
— Вие харесвате водоливниците, нали, капитане? — попита Керът, като отминаха.
— Ъхъ. Те може да са само някакви си тролове, но не се забъркват с хората, рядко слизат под първия етаж и не извършват престъпления, за които някой някога да разбере. Моят тип хора.
Той разгъна ивицата.
Беше нашийник или, поне, това, което беше останало от нашийник — изгорен и в двата края. Думата „Чаби“ едва се четеше през саждите.
— Ама че дяволи! Те наистина са гръмнали дракон!
Трябва да представим най-опасния човек на света.
Никога, през целия си живот, той не беше наранил живо същество. Беше правил дисекция на неколцина, но само след като бяха умрели10, и се беше удивявал как добре са били сглобени, като се вземе предвид, че са плод на неквалифициран труд. В продължение на няколко години той не беше мърдал вън от една голяма, просторна стая, но това не беше никак зле, защото повечето от времето той така или иначе прекарваше в собствената си глава. Съществува един определен тип хора, които е много трудно да превърнеш в затворници.
Тъй или иначе, той беше решил, че по един час упражнения всеки ден са жизненоважни за здравословния апетит и за правилното движение на червата, така че в момента седеше върху един уред, който сам бе изобретил.
