Обикновено червендалестото лице на Сержант Колън беше станало бледорозово. Той закопча сабята на колана си и грабна палката си.
— Помнете, трябва да внимаваме, като излезем там, навън.
— Ъхъ — каза Ноби, — трябва да внимаваме и да останем тук, вътре.
За да разберем защо джуджетата и троловете не се харесват едни други, трябва да се върнем доста назад.
Те си приличат колкото сиренето и тебешира. Точно толкова, наистина. Едното е органично, другото не е, а и малко мирише на сирене. Джуджетата си изкарват хляба, като разбиват скали с ценни минерали в тях, а формата на живот, основана на силиция и известна като тролове, представлява, по принцип, скали с ценни минерали в тях. В далечната пустош те прекарват по-голямата част от деня в дрямка, но това не е състояние, в което една скала с ценни минерали в нея е препоръчително да бъде, когато наоколо се мотаят джуджета. А те мразят троловете, защото тъкмо когато си открил някой интересен пласт с ценни минерали, хич не би ти допаднало някоя скала внезапно да се надигне и да ти откъсне ръката, понеже току-що си забил кирка в ухото й.
Беше състояние на постоянна междувидова вендета и, както повечето добри вендети, вече не се нуждаеше от причина. Достатъчно беше, че винаги е съществувала.7
Джуджетата мразеха троловете, защото троловете мразеха джуджетата, и обратното.
Стражата се промъкна на Уличката на Трите Лампи, която излизаше почти на средата на Късата Улица. Чуваше се далечно пращене на фойерверки. Джуджетата ги изстрелваха, за да отпъждат злите минни духове. Троловете ги изстрелваха, защото имаха хубав вкус.
— Не виждам защо да не ги оставим да се изпотрепят помежду си и после да арестуваме победените — каза Ефрейтор Нобс. — Винаги така сме правили.
— Патрицият наистина се сърди, чуе ли за етнически вражди — мрачно каза Сержант Колън. — Става наистина саркастичен по този въпрос.
Хрумна му една мисъл. Поободри се малко.
— Имаш ли някаква идея, Керът? — Хрумна му друга мисъл. Керът беше простовато момче. — Ефрейтор?
— Сержант?
— Оправи тази каша, ясно?
Керът надникна иззад ъгъла към приближаващите се стени от тролове и джуджета. Вече се бяха видели едни други.
— Прав си, сержант. Волнонаемни Полицаи Къди и Детритус —
— Не можеш да го пуснеш да иде там! — възкликна Ангуа. — Това е сигурна смърт!
— Има истинско чувство за дълг това момче — подметна Ефрейтор Нобс. Измъкна един миниатюрен фас иззад ухото си и запали клечка в подметката на ботуша си.
— Не се безпокой, госпожице — каза Колън. — Той…
— Волнонаемен Полицай — каза Ангуа.
— Какво?
— Волнонаемен Полицай. Не „госпожице“. Керът казва никакви полови работи, докато съм на служба.
На фона на яростното кашляне на Ноби, Колън рече, ама много бързо:
— Това, което искам да кажа, Волнонаемен Полицай, е, че младият Керът има божествен нар. Ама с чували.
— Нар ли?
— Чували, казвам ти.
Друсането беше спряло. Сега Чаби наистина беше ядосан. Ама истински.
Чу се шумолене. Някакво зебло се отмести настрани и там, втренчен в Чаби, се появи още един мъжки дракон.
Изглеждаше раздразнен.
Чаби реагира по единствения начин, който знаеше.
Керът се изправи насред улицата, скръстил ръце, докато двамата новобранци стояха точно зад него и се опитваха едновременно да не изпускат от очи и двете приближаващи се тълпи.
Колън си мислеше, че Керът е простоват. Керът често правеше впечатление на хората като простоват. И такъв си беше.
Но хората бъркаха, защото си мислеха, че простоват означава същото като глупав.
Керът не беше глупав. Беше прям, честен, добронамерен и почтен във всяко свое начинание. В Анкх- Морпорк всичко това така или иначе обикновено би се свело до „глупав“ и би му определило коефициент на оцеляване колкото на медуза в доменна пещ, но имаше и други фактори. Единият беше тежката му ръка, която дори и троловете научи на уважение. А другият — всички искрено, почти свръхестествено харесваха Керът. Той се разбираше добре с хората, дори и когато ги арестуваше. Имаше изключителна памет за имена.
Защото през по-голямата част от своя млад живот той бе живял в малка колония на джуджета, където нямаше почти никакви други хора, с които да се запознае. После внезапно се озова в огромен град и сякаш някаква скрита дарба бе чакала, за да се разгърне. И продължаваше да се разгръща.
Той весело махна на приближаващите се джуджета.
— ’бро утро, господин Камбълтай! ’бро утро, господин Силния-в-ръката!
После се обърна и махна към водача на троловете. Чу се едно приглушено „пук“, щом избухна фойерверк.
— ’бро утро, господин Боксит!
Скръсти ръце на гърдите си.
— Бихте ли спрели всички и да ме чуете… — изрева високо.
Двата потока наистина спряха, с известно колебание и с естественото скупчване на хора в опашката. Трябваше да го направят или щяха да налетят върху Керът.
Ако той все пак имаше някаква минимална вина, то тя беше, че не обръщаше внимание на дреболиите около себе си, когато съзнанието му беше заето с други неща. Така че воденият шепнешком разговор зад гърба му в момента му убягваше.
— … ха! Това също беше засада! А майка ти беше руда…
— А сега, господа — подхвана Керът убедително и дружелюбно, — сигурен съм, че няма нужда от този войнствен маниер…
— … вие също ние причаквате от засада! Пра-пра-дядо ми беше в Долината на Куум, той ми каза!
— … в нашия красив град в този прекрасен ден. Трябва, като примерни граждани на Анкх-Морпорк, да ви помоля…
— … тъй ли? Ти пък да не би да знаеш кой ти е баща?
— … докато няма съмнение, че трябва да отпразнувате вашите горди национални обичаи, поучете се от примера на моите другари по служба, които са загърбили своите древни различия…
— … ще ви размачкам главите, ах, вие, мошенически джуджета!
— … в името на по-голямото благо на…
— … мога да те поваля и с една ръка, вързана на гърба!
— … града, значката на който те…
— … имаш тази възможност! И ДВЕТЕ ръце ще ти вържа на гърба!
— … с гордост и достойнство носят.
— Аааргх!
— Оуу!
