Въоръжени мъже

измъкнат настрани.

После погледът му се кръстоса и той изхълца.

Варовиковото хапче изсвистя в отсрещната стена.

— Всички долу!

Те се хвърлиха към прикритието, което им даваше някакво ведро и купчина тухли.

Драконът изхълца отново и ги погледна учуден.

После експлодира.

Надигнаха глави, щом пушекът се разнесе и погледнаха към тъжния малък кратер.

Лейди Рамкин извади кърпичка от джоба на кожената си престилка и си издуха носа.

— Глупаво копеленце — каза тя. — Е, хубаво. Как си, Сам? Беше ли при Хавлок?

Ваймс кимна. Никога през живота си, помисли си той, нямаше да свикне, че Патрицият на Анкх-Морпорк има име, нито пък че някой може да го познава толкова добре, та да се обръща така към него.

— Мислех си за вечерята утре вечер — отчаяно измънка той. — Така де, аз наистина не мисля, че бих могъл…

— Не ставай глупав — рече Лейди Рамкин. — Ще ти хареса. Крайно време е да се запознаеш с Подобаващите Хора. Знаеш това.

Той кимна с прискърбие.

— Ще те очакваме в къщата в осем часа — каза тя. — И не прави такива физиономии. Страхотно ще ти помогне. Твърде добър човек си, за да прекарваш нощите си в трамбоване по тъмните мокри улици. Крайно време е да се издигнеш в живота.

Ваймс искаше да каже, че на него му харесва да трамбова по тъмните, мокри улици, но каква полза. Не му харесваше много. Но това беше правил винаги. Мислеше за значката си по същия начин, по който мислеше за носа си. Нито я обичаше, нито я мразеше. Беше просто неговата значка.

— Така че намини. Страхотен купон ще бъде. Имаш ли носна кърпа?

Ваймс се паникьоса.

— Какво?

— Дай ми я. — Тя я поднесе към устата му. — Плюй!… — изкомандва го.

Тя потърка някакво петно на бузата му. Една от Взаимозаменяемите Еми се изкикоти едва чуто. Лейди Рамкин не й обърна внимание.

— Така е по-добре. А сега тръгвай и охранявай улиците за всички нас. И ако искаш да направиш нещо наистина полезно, можеш да потърсиш Чаби.

— Чаби?

— Избяга от кошарата си снощи.

— Дракон?

Ваймс простена, после измъкна евтина пура от джоба си. Блатните дракони се превръщаха в дребна досада за града. Лейди Рамкин много се ядосваше на това. Хората ги купуваха, когато бяха дълги по половин стъпка и представляваха много сладък начин да си палиш огъня, а после, когато почнеха да горят мебелите и да оставят разядени дупки по килима, пода и по тавана на мазето отдолу, ги пъдеха сами да се грижат за себе си.

— Отървахме го от един ковач на Лесната Улица — каза Лейди Рамкин. — Казах му: „Добри ми човече, можеш да използваш огнище като всички останали“. Горкото създание.

— Чаби — каза Ваймс. — Има ли огънче?

— Има син нашийник — каза Лейди Рамкин.

— Да, добре.

— Ще те последва като агънце, ако разбере, че имаш овъглена бисквитка.

— Така. — Ваймс се потупа по джобовете.

— Малко са превъзбудени в тази жега.

Ваймс се пресегна към една кошара с новоизлюпени и вдигна едно малко, което развълнувано запърха с набитите си крила. То се напъна и избълва къса струя син пламък. Ваймс бързо дръпна от пурата.

— Сам, наистина не бих искала да правиш това.

— Извинявай.

— Ако можеш да помолиш младия Керът и онзи мил Ефрейтор Нобс да си отварят очите…

— Няма проблем.

Поради някаква причина Лейди Сибил, с набито око във всяко едно друго отношение, настояваше да си мисли за Ефрейтор Нобс като за дързък, симпатичен вагабонтин. Това винаги бе озадачавало Сам Ваймс. Трябва да беше привличане на противоположностите. Рамкиновците бяха с родословие, по-високо и от комин на фурна навръх баир, а Ефрейтор Нобс бе отритнат от човешкия род за блъскане с лакти.

Докато вървеше надолу по улицата в старите си кожи и ръждясала ризница, с шлем, натъкнат на главата и с усещането за паветата през изтърканите подметки на ботушите си, което му подсказваше, че е на Акрова Улица, никой не би повярвал, че вижда мъжа, който много скоро щеше да се ожени за най- богатата жена в Анкх-Морпорк.

Чаби не беше щастлив дракон.

Липсваше му огнището. Беше му харесало в огнището. Получаваше всичките въглища, които можеше да изяде, а и ковачът не беше кой знае колко лош човек. Чаби не искаше много от живота и го получи.

После онази огромна жена го отведе и го затвори в кошара. Наоколо имаше и други дракони. Чаби не харесваше особено другите дракони. А и хората му даваха непознати въглища.

Доста се зарадва, когато някой го изкара от кошарата посред нощ. Помисли си, че се връща обратно при ковача.

Сега го озаряваше мисълта, че това не се случва. Беше в кутия, отвсякъде го бутаха и той започваше да се ядосва…

Сержант Колън си вееше с папката си, след което изгледа свирепо събраните стражи.

Прокашля се.

— Така, значи, хора. Настанете се.

— Настанили сме се, Фред — каза Ефрейтор Нобс.

— Обръщението е Сержант, Ноби.

— Все едно, за какво ни е да сядаме? Преди не правехме така. Чувствам се точно като глупак, да седя тук и да те слушам как разправяш…

— Трябва да го правим както трябва сега, когато сме повече — каза Сержант Колън. — Така! Аха. Добре. Браво. Приветстваме с добре дошъл в стражата днес Волнонаемен Полицай Детритус — не отдавай чест! — и Волнонаемен Полицай Къди, а така също и Волнонаемен Полицай Ангуа. Надяваме се да имате дълга и… какво държиш там, Къди?

— Моля? — отвърна Къди невинно.

— Няма как да не забележа, че ти още държиш там нещо, което очевидно е двуглава метателна брадва, волнонаемен полицай, въпреки че по-рано днес те информирах какви са правилата в Стражата.

— Етнокултурно оръжие, Сержант? — с надежда подсказа Къди.

— Можеш да я оставиш в чекмеджето си. Стражите носят една сабя, къса, и една палка.

С изключение на Детритус, добави той наум. Първо, защото дори и най-дългата сабя се сгушваше в огромното ръчище на трола като клечка за зъби, и второ, докато не оправеха онази работа с отдаването на чест, той нямаше намерение да види как един член на Стражата забива ръка в ухото си. Палка ще получи и ще му хареса. Дори и с нея най-вероятно ще се пребие сам до смърт.

Тролове и джуджета! Джуджета и тролове! Не го заслужаваше, не и на неговите години. И това не беше най-лошото.

Той се прокашля отново. Когато започна да чете от папката си, това беше напевния глас на някой, който се е учил как да говори пред хора в училище.

— Така — отново каза той, малко неуверено. — Тъй. Тук пише…

— Сержант?