— Това ли е? Божичко! Това е Векът на Плодния Плъх, да ти кажа. Боже мили, ама той наистина ли мисли така?
— Той е малко консервативен.
— Консервиран, бих казала…
— Патрицият каза, че трябва да имаме известно представителство и от малцинствата.
— Малцинствата ли!
— Извинявай. Все едно, само още няколко дни му остават…
През улицата се чу трясък. Обърнаха се, когато една фигура изскочи от някаква кръчма и се втурна нагоре по улицата, следвана по петите — поне за няколко стъпки, — от дебел мъж в престилка.
— Стой! Стой! Нелицензиран крадец!
— А! — отрони Керът.
Той пресече пътя, следван от Ангуа, докато дебеланкото не намали ход до леко поклащане.
— ’бро утро, господин Фланъл. Някакъв проблем ли имате?
— Той взе седем долара, а аз тъй и не видях никакво Разрешително за Кражба! — каза господин Фланъл. — К’во ще направите по въпроса? Аз си плащам данъците!
— Всеки момент яростно ще се втурнем да го преследваме — спокойно отвърна Керът, като си изваждаше тетрадката. — Седем долара, нали така?
— Поне четиринайсет.
Господин Фланъл измери Ангуа с поглед. Мъжете рядко пропускаха тази възможност.
— Тя защо има шлем на главата? — попита той.
— Тя е новото попълнение, господин Фланъл.
Ангуа му се усмихна. Той отстъпи назад.
— Но тя е…
— Трябва да се върви в крак с времето, господин Фланъл.
Керът си прибра тетрадката. Господин Фланъл върна мисълта си към работата.
— Между другото, бяха ми осемнайсет доларите, дето ми ги завлече оня — остро каза той.
—
Той се отдалечи, докато Фланъл гледаше след тях със зяпнала уста.
— Да не забравите за двайсет и петте ми долара!
— Няма ли да преследваш човека? — попита Ангуа, като подтичваше, за да не изостава.
— Няма смисъл.
Керът свърна в една толкова тясна уличка, че почти не се виждаше. Той тръгна между влажните, обрасли с мъх стени, в дълбоката сянка.
— Интересно нещо. Обзалагам се, не са много хората, които знаят, че може да се стигне до Зефирова Улица от Широката Улица. Питай когото щеш. Ще ти кажат, че не можеш да излезеш от другия край на Ризената Уличка. Но можеш, защото се иска само да се изкачиш по Мормиева Улица, а после да се промъкнеш между тези „лули“ тука и да излезеш на „Борборигмична“, хубави са, нали, много добро желязо, и ето ни на Уилъмска Улица…
Той стигна до края на уличката, спря и се ослуша за миг.
— Какво чакаме? — попита Ангуа.
Чу се тропот от бягащи крака. Керът се облегна на стената, после протегна ръка към Зафирова Улица. Чу се тупване. Ръката на Керът не помръдна нито на косъм. Сигурно беше като да налетиш на греда.
Погледнаха надолу към фигурата в безсъзнание. Сребърни долари се изтъркаляха по паветата.
— О, боже, о, боже, о, боже! — рече Керът. — Горкият стар Н’драве. А беше ми обещал, че ще престане. Е, добре де…
Той вдигна един крак.
— Колко са парите? — попита той.
— Като че са три долара — преброи Ангуа.
— Браво. Точно толкова трябва да са.
— Не, съдържателят каза…
— Хайде. Обратно в Наблюдателницата. Хайде, Н’драве. Днес ти е щастливият ден.
— Защо да му е щастливият ден? — попита Ангуа. — Беше заловен, нали така?
— Да. От нас. От Гилдията на Крадците не го заловиха първи. Те не са толкова мили.
Главата на Н’драве-то подскачаше от паве на паве.
— Свива три долара и после припка право към къщи — въздъхна Керът. — Това е той, Н’драве-то. Най- лошият крадец на света.
— Но ти каза, че Гилдията на Крадците…
— Като постоиш тук известно време, ще разбереш кое как е — отговори Керът. Главата на Н’драве-то издрънча в бордюра. — В края на краищата — добави Керът. — Но всичко сработва. Ще останеш изненадана. Всичко сработва. Де да не беше така. Но е така.
Докато Н’драве-то леко се разтрисаше от болка по пътя към безопасността в затвора на Стражата, убиваха един клоун.
Той се шляеше по една уличка с увереността на някой, който напълно се е разплатил с Гилдията на Крадците за годината, когато пред него изникна закачулена фигура.
— Бино3?
— О, здравей… ти си Едуард, нали?
Фигурата се поколеба.
— Тъкмо се връщам към Гилдията — каза Бино.
Загърнатата фигура кимна.
— Добре ли си? — попита Бино.
— Съжалявам за т-ова — рече тя. — Но е за доброто на града. Н-ищо лично.
Той пристъпи зад клоуна. Бино усети бодване, и после неговата собствена, лична, вътрешна вселена изгасна.
После той седна.
— Оу! Забол…
Но не беше така.
Едуард д’Ийт се беше надвесил над него с ужасено изражение на лицето.
— Ох!… Не исках да те удрям толкова силно! Просто исках да те отстраня от пътя си!
— Но защо изобщо трябваше да ме удряш?
И после у Бино се прокрадна усещането, че Едуард се взира не точно в него и определено не говори на него.
Той погледна към земята и изпита онова странно чувство, познато само на наскоро споминалите се — ужас от това, което виждаш да лежи пред теб, последван от терзаещия те въпрос: е, кой тогава гледа?
— ЧУК, ЧУК.
Той вдигна очи.
— Кой е там?
— СМЪРТ.
— Коя смърт?
Във въздуха повя хлад. Бино чакаше. Едуард яростно го тупаше по лицето… е, по това, което съвсем доскоро беше лицето му.
— МИСЛЯ СИ… МОЖЕМ ЛИ ДА ЗАПОЧНЕМ ОТНАЧАЛО? МАЙ НЕ МИ СЕ УДАВА МНОГО.
— Извинете? — попита Бино.
— С-ъжалявам! — простена Едуард. — Мислех за общото благо!
Бино видя как убиецът го влачи… тоест трупа му.
— Нищо лично, ми вика. Радвам се, че не беше нищо лично. Би ми било неприятно да си мисля, че току-що са ме убили заради нещо лично.
