не звучеше по-добре от устата на един ококорен, нахакан младеж.
— Да, да, добрите стари времена. Извисяващи се кули и вимпели, рицарство и такива ми ти неща — рече Виконт Скейтър. — Дами с островърхи шапки. Момчета в ризници, дет’се удрят едно друго и какво ли не. Но, как да ви кажа, трябва да вървим в крак с времето…
— Златно време е било — каза Едуард.
„Божичко!“ — помисли си Лорд Раст. — „Ама той наистина го вярва.“
— Виж какво, скъпо момче — обади се Лейди Селачии, — няколко случайни прилики и някаква скъпоценност — това всъщност не е кой знае колко, нали така?
— Моята дойка ми разказваше — рече Виконт Скейтър, — че един истински крал можел да измъкне сабя от камък.
— Ха, да бе, и да лекува пърхот — прихна Лорд Раст. — Това е само легенда. Не е истина. Както и да е, тази история винаги малко ме е озадачавала. Какво му е толкова трудното да измъкнеш сабя от камък? Същинската работа вече е била извършена. По-добре да се напънеш и да откриеш човека, дето първо я е пъхнал в камъка, а?
Разнесе се един вид облекчен смях. Това си спомняше Едуард. Всичко приключи със смях. Не точно насочен срещу него, но той беше от онези хора, които винаги приемат смеха лично.
Десет минути по-късно Едуард д’Ийт беше сам.
Толкова бяха
Бленкин влезе с почтителна стъпка.
— Изпратих ги всичките, господин Едуард.
— Благодаря ти, Бленкин. Можеш да вдигаш масата.
— Да, господин Едуард.
— Какво е станало с честта, Бленкин?
— Н’ам, сър. Не е у мен.
— Не щяха дори да чуят.
— Не, сър.
— Не щяха дори да ч-уят.
Едуард седеше до замиращия огън, отворил в скута си едно копие на „Анкх-Морпоркската Приемственость“ на Тайбайтър с подгънати страници. Мъртви крале и кралици го гледаха укорно.
И всичко можеше да свърши дотук. Всъщност, то свърши дотук в цял един милион вселени. Едуард д’Ийт остаря и обсебеността му се превърна в един вид книголюбска лудост на ръкавиците с изрязани пръсти и разнообразието от домашни пантофи. И стана експерт по кралските въпроси, макар че така или иначе никой никога не научи това, защото той рядко напускаше стаята си. Ефрейтор Керът стана Сержант Керът и след време умря в униформа на седемдесетгодишна възраст в невероятна злополука, в която бе замесен някакъв си мравояд.
В цял един милион вселени Волнонаемни Полицаи Къди и Детритус не изпаднаха през дупката. В цял един милион вселени Ваймс не откри цевите. (В една странна, но теоретично възможна вселена Наблюдателницата бе редекорирана в пастелни тонове от капризен вихър, който оправи резето на вратата и донагласи това-онова наоколо.) В цял един милион вселени Стражата се провали.
В цял един милион вселени това беше много кратка книга.
Едуард се унесе с книгата в скута си и сънува. Сънува величествена битка. „Величествена“ беше още една важна дума в личния му речник, също като „чест“.
Щом изменниците и безчестните хора не искаха да прозрат истината, тогава той, Едуард д’Ийт, щеше да е пръстът на Съдбата.
Проблемът със Съдбата естествено е, че много често не внимава къде си пъха пръста.
Капитан Сам Ваймс от Анкх-Морпоркската Градска Стража (Нощна) седеше във ветровитото предверие на Патрицианската зала за аудиенции, облечен в най-добрата си пелерина, с излъскана броня и с шлем в скута.
Гледаше дървено в стената.
Трябваше да е щастлив, мислеше си той. И беше. Донякъде. Определено. Щастлив като едното нищо.
След броени дни се женеше.
Щеше да престане да е страж.
Щеше да стане рентиер.
Той си свали медната значка и разсеяно я отри в крайчето на пелерината си. После я вдигна така, че светлината се отрази от покритата с патина повърхност. Понякога се беше чудил на колко ли други стражи е принадлежала преди него.
Е, сега щеше да принадлежи на някой след него.
Това е Анкх-Морпорк, „Градь на Хиляда Изненади“ (съгласно пътеводителя на Гилдията на Търговците). Какво повече трябва да се каже? Едно обширно място, дом на цял милион хора, най-големият от градовете в Света на Диска, разположен по двата бряга на река Анкх.
А посетителите се чудят: как може да съществува такъв голям град? Кое го кара да крета? Щом реката му можеш да я сдъвчеш, откъде тогава идва водата за пиене? Какво всъщност е в основата на гражданската му икономика? Как така, противно на всяка вероятност, той работи?
Всъщност посетителите не казват често това. Обикновено те казват неща като: „Накъде е, така де, онова… ъъ… знаете, младите дами, нали?“
Но ако си напънеха мозъците малко, това щяха да си помислят.
Патрицият на Анкх-Морпорк се облегна на неудобния си стол с внезапната широка усмивка на някой много зает човек, който в края на претоварения си ден изведнъж е видял в програмата си бележка: „7:00 — 7:05 ч.: Бъди Весел, Отпусни се и се дръж като Народен Човек.“
— Е, естествено, много ме натъжи да получа писмото Ви, капитане…
— Да, сър — каза Ваймс, все още вдървен като склад за мебели.
—
— Да, сър.
Ваймс остана прав. Беше въпрос на гордост.
— Но, естествено, разбирам. Провинциалните имения на рода Рамкин са много големи, струва ми се. Сигурен съм, че Лейди Рамкин ще оцени високо силната ви десница.
— Сър?
Капитан Ваймс в присъствието на управника на града винаги фиксираше погледа си на една стъпка над и половин стъпка наляво от главата му.
— И, разбира се, ще станете доста богат човек, капитане.
— Да, сър.
— Надявам се, помислил сте за това. Ще имате нови отговорности.
— Да, сър.
Патрицият го озари мисълта, че се труди и за двамата участници на разговора. Той разрови документите върху писалището си.
— И, разбира се, аз ще трябва да издигна нов старши офицер на Нощната Стража. Имате ли някакво предложение, капитане?
Ваймс като че слезе от каквито и да бяха облаците, в които витаеше. Това беше въпрос за стражата.
— Ами, Фред Колън не е… Той е един от сержантите по природа…
Сержант Колън от Анкх-Морпоркската Градска Стража (Нощна) оглеждаше ведрите лица на новобранците.
Въздъхна. Спомни си своя първи ден. Старият Сержант Уимблър. Ама че мъчен човек! Език като камшик!
