— ПРАВЯ ГО, ЗАЩОТО МИ ПОДСКАЗАХА, ЧЕ ТРЯБВА ДА СЪМ ПО-ЧОВЕЧЕН.
— Искам да кажа, защо? Мислех си, че наистина добре се разбираме. Много е трудно да спечелиш приятели с моята работа. И с твоята работа, предполагам.
— СЪОБЩИ ИМ ГО ПОЛЕКА, ТАКА МИ РАЗПРАВЯХА.
— Един миг си вървиш по пътя, а на следващия си мъртъв. Защо?
— СМЯТАЙ ПО-СКОРО, ЧЕ СИ… ПОСТАВЕН В НЕИЗГОДНО ИЗМЕРЕНИЕ.
Сянката на Бино клоуна се обърна към Смърт.
— За какво говориш?
— ТИ СИ МЪРТЪВ.
— Да. Знам.
Бино се отпусна и престана да разсъждава много-много върху събитията в един все по-неуместен за него свят. Смърт откри, че хората често го правят след първоначалното объркване. В края на краищата най-лошото вече се беше случило. Поне… ако имаха малко късмет.
— ЩЕ БЪДЕШ ЛИ ТАКА ЛЮБЕЗЕН ДА МЕ ПОСЛЕДВАШ…
— Ще има ли пай с яйчен крем? Червени носове? Жонгльорски номера? Дали ще има торбести панталони?
— НЕ.
Бино беше прекарал почти целия си кратък живот като клоун. Той се усмихна мрачно под грима.
— Харесва ми.
Срещата на Ваймс с Патриция свърши като всички такива срещи — гостът си отиваше със смътното, но натрапчиво подозрение, че току-що е отървал живота си.
Ваймс се помъкна да види бъдещата си невеста. Знаеше къде може да я открие.
Знакът, издраскан върху голямата, двойна порта на Морфична Улица, гласеше: „Тук имъ Дракуни“.
Месинговата гравюра отстрани на портата известяваше: „Анкх-Морпоркска Слънчева Обител за Болни Дракони“.
Един малък, кух и жалък дракон, направен от картон и стиснал кутия за волни пожертвувания, висеше тежко на верига за стената и държеше надписа: „Не Оставяй Пламъка Ми Да Угасне“.
Ето тук Лейди Сибил Рамкин прекарваше по-голямата част от дните си.
Тя, както казваха на Ваймс, беше най-богатата жена в Анкх-Морпорк. Всъщност беше по-богата от всички останали жени в Анкх-Морпорк, взети, ако това беше възможно, заедно.
Това щеше да е странна сватба, говореха хората. Ваймс се отнасяше към превъзхождащите го в социално отношение с едва прикрита ненавист, защото от жените го заболяваше главата, а от мъжете го засърбяваха юмруците. А Сибил Рамкин беше последният наследник на една от най-старите фамилии в Анкх. Но се събраха заедно като вейки във водовъртеж и стигнаха до неизбежното…
Като малък Сам Ваймс си мислеше, че много богатите се тъпчат до пръсване от златни чинии и че живеят в мраморни къщи.
А научи нещо ново: много, ама много богатите можеха да си позволят да бъдат бедни. Сибил Рамкин живееше в онзи вид бедност, който е достъпен само за много богатите, бедност, достигната от другата страна. Жените, които бяха просто богати, спестяваха и си купуваха рокли от коприна, обточени с дантела и перли, но Лейди Рамкин беше толкова богата, че можеше да си позволи да топурка из къщата в гумени ботуши и вълнена пола, които са принадлежали на майка й. Тя беше толкова богата, че можеше да си позволи да живее на бисквити и сандвичи със сирене. Беше толкова богата, че живееше в три стаи от трийсет и четирите на резиденцията си. Останалите бяха пълни с много скъпи и много стари мебели, загърнати в покривки срещу прах.
Причината, поради която богатите бяха толкова богати, разсъждаваше Ваймс, беше, че те съумяваха да харчат по-малко пари.
Да вземем ботушите, например. Той печелеше по трийсет и осем долара месечно плюс добавките. Един наистина добър чифт кожени ботуши струваше петдесет долара. Но един чифт ботуши, който той можеше да си позволи и който горе-долу ставаше за сезон-два и после протичаше като в ада, когато мукавата сдадеше багажа, струваше около десет долара. Точно от тези ботуши си купуваше винаги Ваймс и ги носеше, докато подметките не изтънееха дотолкова, че можеше да определи къде точно в Анкх-Морпорк се намира в някоя мъглива нощ само по формата на паветата.
Но работата беше там, че добрите ботуши издържаха с години. Човек, който можеше да си позволи да плати петдесет долара, имаше ботуши, дето и след десет години да му държат краката сухи, докато беднякът, който можеше да си позволи само евтини ботуши, щеше да е похарчил стотици долари за ботуши за същото време и краката му пак щяха да са си мокри.
Това беше „Ботушната“ теория на Капитан Самюел Ваймс за социално-икономическото неравенство.
Работата беше там, че на Сибил Рамкин едва ли някога й се налагаше да купува каквото и да било. Къщата беше пълна с тези огромни, солидни мебели, купени от предците й. Те никога не се износваха. Тя имаше цели кутии, пълни с бижута, които просто като че се бяха събрали с вековете. Ваймс видя изба, в която цял полк пещерняци можеха да се напият до такава забрава, че не биха имали нищо против да се загубят безследно.
Лейди Сибил Рамкин живееше доста добре ден за ден, като харчеше, изчисли Ваймс, наполовина по- малко от него самия. Но пръскаше доста повече пари за драконите.
Слънчевата Обител за Болни Дракони бе построена с много, ама много дебели стени и много, ама много олекотен покрив — една архитектурна особеност, обикновено срещана другаде само във фабриките за фойерверки.
А е така, защото естественото състояние на обикновения блатен дракон е да бъде хронично болен, естественото състояние на нездравия дракон пък е да бъде разпарцальосан по стените, пода и тавана на каквато и да е стая, в която се намира. Блатният дракон е зле ръководена, застрашително несигурна химическа фабрика на една стъпка разстояние от катастрофата. Една съвсем мъничка стъпка.
Съществува виждане, че навикът им да експлодират мощно, когато се ядосат, развълнуват, изплашат или просто им доскучае, е развита характеристика на оцеляването4 за отблъскване на хищниците. Яж дракони, обявяваше то, и ще имаш такова лошо храносмилане, че терминът „радиус на взривните поражения“ ще бъде напълно уместен.
Ето защо Ваймс внимателно отвори вратата. Миризмата на дракони го погълна. Това беше необичайна миризма дори и за Анкх-Морпоркските стандарти — караше Ваймс да си мисли за езеро, което няколко години са използвали, за да изхвърлят алхимични отпадъци, а после са го пресушили.
Малки дракони подсвиркваха и скимтяха към него откъм кошарите от двете страни на пътеката. Няколко развълнувани струйки пламък опърлиха космите по голите му пищялки.
Откри Сибил Рамкин с две от безбройните млади жени в бричове, които й помагаха да се грижи за Обителта. По принцип се казваха Сара или Ема и всичките изглеждаха еднакви на Ваймс. Бореха се с нещо, което приличаше на разярен чувал. Сибил вдигна поглед, щом той ги приближи.
— А, ето го и Сам — каза тя. — Дръж това, малко е.
Ръгнаха чувала в ръцете му. В същия миг един нокът се отпра от дъното на чувала и ожули нагръдника му в енергично желание да го изкорми. Една глава със заострени уши си проби път от другия край, две огнени червени очи се фокусираха за кратко, една озъбена уста зина цяла и струя зловонна пара се изля върху него.
Лейди Рамкин сграбчи победоносно долната челюст и пъхна другата си ръка чак до лакътя вътре в гърлото на малкия дракон.
— Хванах те! — Тя се обърна към Ваймс, който все още стоеше вцепенен от шока. — Малкото дяволче не искаше да си изпие варовиковото хапче. Гълтай. Гълтай! Така! Я да видим има ли тук някое добро момче? Можеш да го пуснеш вече.
Чувалът се изплъзна от ръцете на Ваймс.
— Лош случай на Колики Без Пламък — рече Лейди Рамкин. — Надявам се, че сме го хванали навреме…
Драконът си проби път навън от чувала и се огледа да изпепели нещо наоколо. Всички се опитаха да се
