Той си свали шлема, после се отпусна, сякаш най-накрая бе позволил на тежест да падне от раменете му. Чуха го да казва:
— Това не може да бъде така!
— Какво не може? — попита Ангуа.
Керът се завъртя.
— Какво правите тук?
— Униформата ти е била открадната, докато си шпионирала в Гилдията на Убийците — подсказа Гаспод.
— Откраднаха ми униформата, докато бях в Гилдията на Убийците. Шпионирах. — Керът продължаваше да я зяпа. — Имаше някакъв старец, който непрекъснато мърмореше — отчаяно продължи тя.
— Мамка му? Хилядолетна ръка и скарида?
— Да, точно така…
— Мръсния Стар Рон. — Керът въздъхна. — Най-вероятно я е продал за едно малко. Знам къде живее, обаче. Напомни ми да ида и да си поприказвам с него, когато имам време.
— Ти не искаш да я попиташ какво е носила, докато е била в Гилдията — подшушна му Гаспод, който беше пропълзял под леглото.
— Млъквай!
— Какво? — сепна се Керът.
— Открих за стаята — бързо каза Ангуа. — Някой на име…
— Едуард д’Ийт? — каза Керът, сядайки на леглото. Старинните пружини казаха „скръц-скръц- скръц“.
— Откъде знаеш това?
— Мисля, че д’Ийт е откраднал исчезналото. Мисля, че той е убил Бино. Но… Убийци, които убиват без да им се плаща? Това е по-лошо, отколкото джуджетата и сечивата им. По-лошо е, отколкото клоуните и лицата им. Чувам, че Крусис наистина е разстроен. Изпратил е Убийци да търсят момчето из целия град.
— О! Добре. Не бих искала да съм в обувките на Едуард, когато го открият.
— Аз не бих искал да съм в обувките му и сега. А аз знам къде са те, нали разбираш. На горките му крака са. А те са мъртви.
— Значи Убийците са го открили?
— Не. Някой друг го е открил. И после Къди и Детритус. Ако мога да преценя, мъртъв е от няколко дни. Виждаш ли? Това не може да е така! Но аз избърсах грима на Бино и свалих червения му нос, и това определено беше той. И перуката е същата червена коса. Трябва да е отишъл право при Хемърхок.
— Но… някой стреля в Детритус. И уби просякинчето.
— Да.
Ангуа седна до него.
— И това не може да е бил Едуард…
— Ха! — Керът си разкопча нагръдника и извади ризницата си.
— Значи търсим някой друг. Трети човек.
— Но няма улики! Има само някакъв мъж с исчезнало! Някъде в града! Където и да е! А съм толкова уморен!
Пружините казаха отново „скръц“, когато Керът се изправи и се заклатушка към стола и масата. Той седна, придърпа парче хартия към себе си, огледа молив, подостри го на сабята си и, след един миг размисъл, започна да пише.
Ангуа го наблюдаваше мълчаливо. Керът имаше кожена фланела с къси ръкави под ризницата. В горната част на лявата му ръка имаше белег по рождение. Беше във формата на корона.
— Да не би да записваш всичко, както правеше Капитан Ваймс?
— Не.
— Какво правиш тогава?
— Пиша на мама и татко.
— Наистина ли?
— Винаги пиша на мама и татко. Обещах им. Така или иначе, помага ми да мисля. Винаги, когато мисля, пиша писма до вкъщи. Татко ми изпраща много добри съвети, освен това.
Пред Керът имаше дървена кутия. В нея бяха натрупани писма. Бащата на Керът имаше навика да отговаря на Керът на гърба на собствените писма на сина му, защото хартията трудно се намираше по дъното на мините на джуджетата.
— Какви добри съвети?
— За миньорството, обикновено. За местенето на скали. Знаеш. Слагане на подпори и укрепване. В мината не можеш да грешиш. Трябва да правиш нещата както трябва.
Моливът му скърцаше по хартията.
Вратата още беше открехната, но на нея се чу колебливо потропване, което казваше, чрез един вид метафорична морзова азбука, че този, който чука, вижда много добре, че Керът е в стаята си с една оскъдно облечена жена, и се опитва да чука, без всъщност да бъде чут.
Сержант Колън се прокашля. В звука имаше цинизъм.
— Да, сержант? — каза Керът, без да се обръща.
— Какво искате да направя после, сър?
— Разпрати ги по отряди, сержант. Поне по един човек, едно джудже и един трол във всеки.
— Дасър. Какво ще правят, сър?
— Ще бъдат видими, сержант.
— Така, сър. Сър? Един от доброволците току-що… той е господин Блийкли, сър. От Брястова Улица? Той е вампир, е, от техническа гледна точка, но той работи добре в кланицата, така че, наистина не е…
— Благодари му много и го отпрати вкъщи, сержант.
Колън погледна към Ангуа.
— Дасър. Така — колебливо каза той. — Но той не е проблем, той просто се нуждае от тези допълнителни хомогоблини в кръ…
— Не!
— Добре. Чудесно. Аз ще, ъ-ъ, ще му кажа да се маха, тогава.
Колън затвори вратата. Пантата изскърца похотливо.
— Наричат те сър — каза Ангуа. — Забелязваш ли това?
— Знам. Не е правилно. Хората трябва да мислят сами, така казва Капитан Ваймс. Проблемът е, че хората мислят сами, ако им кажеш да го правят. Как пишеш „възможност“?
— Не го пиша.
— Добре. — Керът още не се обръщаше. — Ще обединим града през остатъка от нощта, струва ми се. Всички видяха смисъла.
Не, не са, помисли си Ангуа, на спокойствие вътре в главата си. Те видяха теб. Това е като хипноза.
Хората живеят твоите видения. Ти мечтаеш, точно както Големия Фидо, само дето той мечтаеше за кошмар, а ти мечтаеш за всички. Ти наистина мислиш, че всички по начало са добри. Само за миг, докато са близо до теб, всички останали също го вярват.
Някъде отстрани дойде шума от маршируващи кокалчета. Отрядът на Детритус правеше нова обиколка.
Е, хубаво. Той рано или късно ще трябва да узнае…
— Керът?
— Хмм?
— Ами знаеш ли… когато Къди, тролът и аз постъпихме в Стражата… ами, ти знаеш защо бяхме ние тримата, нали?
— Разбира се. Представителство на малцинствените групи. Един трол, едно джудже, една жена.
— А!
Ангуа се поколеба. Навън още беше пълнолуние. Тя би могла да му каже, да изтича навън, да се Промени и до зори да бъде вече далеч от града. Щеше да се наложи да го направи. Тя беше спец по
