Той се обърна. Малко сиво куче го наблюдаваше внимателно от вратата.
Такъв шок, тя може никога да не се Промени обратно, казваха мислите му. Кой го е грижа, че е върколак? Това не те притеснява, докато не го узнаеш! Случайно, някоя бисквитка из теб може с успех да бъде хвърлена на малкото куче на прага, макар че, като се замислиш, шансовете да имаш бисквитка у себе си точно сега, са много малки, така че забрави изобщо, че си си го помислил. Жалко, че оплеска всичко това, нали?
… мислеше Керът.
— Бау, бау — каза кучето.
Керът сбърчи чело.
— Ти си, нали? — попита той и насочи сабя.
— Аз? Кучетата не говорят — отрече Гаспод припряно. — Слушай, аз би трябвало да знам. Нали съм от тях?
— Ти ще ми кажеш къде отиде тя. Веднага! Или…
— Тъй ли? Виж какво — мрачно започна Гаспод, — първия спомен в живота си, тъй, първия, беше, че ме хвърлиха в реката в чувал. С тухла. Мен. Искам да кажа, имах криви крака и смешно обратно ухо, искам да кажа, че бях пухкав. Хубаво, все едно, чакаше ме Анкх. Хубаво, излязох на брега. Но това беше началото и никога не е ставало по-добре. Искам да кажа, излязох на брега вътре в чувала, като мъкнех тухлата. Трябваха ми три дни, за да си прегриза пътя навън. Давай. Заплашвай ме.
— Моля те — промълви Керът.
Гаспод се почеса по ухото.
— Може би ще успея да я проследя в града — каза Гаспод. — Ако получа подобаващото, знаеш, насърчение.
— Ако я намериш, ще ти дам всичко, което поискаш.
— О, добре. Ако. Така. О, да. Всичко е много хубаво, това ако. Ами какво ще кажеш за нещо в аванс? Виж тези лапи, хей? Амортизация. И този нос не души от само себе си. Това е прецизно настройван инструмент.
— Ако не започнеш да търсиш веднага, аз лично ще… — Керът се поколеба. Никога през живота си не беше се отнасял жестоко с животно. — Ще отнеса въпроса до Ефрейтор Нобс — довърши той.
— Ей така ми харесва — горчиво каза Гаспод. — Стимул.
Той притисна изприщения си нос към земята. Беше само шоу, тъй или иначе. Миризмата на Ангуа висеше във въздуха като дъга.
— Наистина ли можеш да говориш? — попита Керът.
Гаспод завъртя очи.
— Разбира се, че не.
Фигурата беше стигнала върха на кулата.
Лампи и свещи бяха запалени из целия град. Той беше разстлан под него. Десет хиляди малки земни звезди… и той можеше да убие всекиго, когото пожелае, просто така. Беше като да си господ.
Удивително как се чуваха звуците тук горе. Беше като да си господ. Той чуваше виенето на кучетата, звука на гласове. От време на време някой ставаше по-силен от останалите, издигайки се в нощното небе.
Ето това беше власт. Властта, която имаше долу, властта да каже: направи това, направи онова… онова беше просто нещо човешко, но това… това беше… като да си господ.
Той нагласи исчезналото, зареди шестте малки цеви и се прицели напосоки в светлина. После в още една. И още една.
Той наистина не трябваше да го оставя да застреля просякинчето. Планът не беше такъв. Водачите на Гилдиите, такъв беше планът на горкия Едуард. Водачите на Гилдиите, като начало. Остави града без водачи и в смут, а после застани пред глупавия му кандидат и кажи: „Давай напред и управлявай, такава е твоята съдба“.
Стара болест беше този вид мислене. Прихващаше се от корони и глупави истории. Човек вярваше… ха… вярваше, че някакъв номер, като… като да се изтегли меч от камък, е един вид квалификация за кралски пост. Меч от камък ли? Исчезналото беше по-магическо от това.
Той залегна, погали исчезналото и зачака.
Денят настъпи.
— Изобщо нищо не съм докосвал — каза Коулфейс и се обърна на плочата си.
Детритус го удари по главата с бухалката си.
— Станете, войници! Размърдайте камъни и по чорапите! Туй още един красив ден в Стражата! Волнонаемен Полицай Коулфейс, на крака, ти ужасно дребосъче!
Двайсет минути по-късно един гурелив Сержант Колън преглеждаше бойните редици. Те се бяха проснали по пейките, с изключение на Действащ Полицай Детритус, който стоеше щръкнал с вид на официална готовност за действие.
— Така, момчета — започна Колън, — тъй, както вие…
— Ей, момчета, да слушате хубаво сега! — избоботи Детритус.
— Благодаря ти, Действащ Полицай Детритус — каза Колън отегчено. — Днес Капитан Ваймс се жени. Ние ще направим почетен ескорт. Някога, в старите дни точно това правехме, когато се женеше Страж. Така че искам шлемовете и ризниците чисти и излъскани. А кохортите да светят. Нито едно петънце кал… Къде е Ефрейтор Нобс?
Чу се едно „дрън“, когато ръката на Действащ Полицай Детритус се удари в новия му шлем.
— Не е виждан от часове, сър! — докладва той.
Колън завъртя очи.
— И няколко от вас ще… Къде е Волнонаемен Полицай Ангуа?
Дрън.
— Никой не я е виждал от снощи, сър.
— Добре. Изкарахме нощта, ще изкараме и деня. Ефрейтор Керът казва, че трябва да си отваряме очите.
Дрън.
— Да, сър!
— Действащ Полицай Детритус?
— Сър?
— Какво е това на главата ти?
Дрън.
— Действащ Полицай Къди ми го направи, сър. Специален часовников мислещ шлем.
Къди се прокашля.
— Тези големи парчета са охлаждащи перки, ясно? Боядисани в черно. Аз свих един часовников механизъм от братовчед ми, а тази перка тука духа въздух над…
Той млъкна, щом видя изражението на Колън.
— Върху това работеше цяла нощ, нали?
— Да, защото предполагам, че тролските мозъци стават твърде…
Сержантът му махна да замълчи.
— Значи си имаме часовников войник, така ли? Ние сме истинска образцова армия, нали…
Гаспод беше географски притеснен. Той знаеше къде се намира горе-долу. Беше някъде отвъд „Сенките“, в мрежата от пристанищни резервоари и животински обори. Макар да си мислеше за града като за своя собственост, това не беше негова територия. Тук имаше плъхове, големи почти колкото него, а той по принцип беше един вид във формата на териер, Анкх-Морпоркските плъхове пък бяха достатъчно интелигентни, за да я разпознаят. Освен това го бяха ритнали два коня и за малко не го прегази каруца. И загуби следата. Ангуа беше свивала напред-назад, беше използвала покрив и беше пресичала реката на няколко пъти. Върколаците инстинктивно умееха да избягват преследвачи. В края на краищата, оцеляващите
