Хората вече запълваха Голямата Зала на Невидимия Университет.
Ваймс беше останал непоколебим за това. Единственото, за което удържа докрай. Той не беше точно атеист, защото атеизмът не спомага за оцеляване в един свят с няколко хиляди богове. Той просто не обичаше много който и да е от тях, и не виждаше на тях какво им влиза в работата, че ще се жени. Той беше отхвърлил всички храмове и църкви, но Голямата Зала имаше достатъчно църковен вид, а хората винаги си мислят, че е задължително за такива случаи. Не че е жизненоважно наистина да наминат някои богове, но те трябва да се чувстват като у дома си, ако случайно решат все пак.
Ваймс отиде там рано, защото няма нищо по-непотребно на света от един младоженец точно преди сватбената церемония. Взаимозаменяемите Еми бяха превзели къщата.
Двама разсилни вече бяха по местата си, готови да питат гостите от чия страна са.
Както и известен брой старши магьосници, които се мотаеха наоколо. Те автоматично ставаха гости на такава светска сватба и със сигурност на приема след нея. Май един печен вол нямаше да е достатъчен.
Въпреки дълбокото си неверие в магията, Ваймс харесваше магьосниците. Те не създаваха проблеми. Или най-малкото, не създаваха от неговия вид проблеми. Вярно, от време на време те разкъсваха времепространствения континиум или пък приближаваха кануто на реалността твърде близо до белите води на хаоса, но никога не нарушаваха същинския закон.
— Добро утро, Архиканцлер — поздрави той.
Архиканцлер Муструм Ридкъли, върховен лидер на всички магьосници в Анкх-Морпорк, когато си правеха труда да забележат това, весело му кимна.
— Добро утро, капитане. Трябва да кажа, че хубав ден сте избрали!
— Ха-ха-ха, хубав ден сте избрали! — изсмя се цинично Касиерът на Университета.
— О, боже — каза Ридкъли, — той отново мръдна. Не мога да го разбера този човек. Някой да е взел сушените жабешки хапчетата?
За Муструм Ридкъли — един човек, създаден от природата да живее навън и щастливо да трепе всичко, дето се прокашля в храстите — беше абсолютна загадка защо Касиерът (един човек, създаден от природата да седи в малка стаичка и да събира цифри), беше толкова нервен. Той беше опитвал всякакви неща, за да го, както казваше той, пооправи. Това включваше грубиянски шеги, изненадващи ранни утринни кросове, както и изскачане иззад вратата срещу него с маска на Уили Вампира, за да го, казваше той, изкара вън от себе си.
Самата служба щеше да се проведе от Декана, който внимателно беше съставил една. В Анкх-Морпорк нямаше официална гражданска сватбена служба, по-различна от нещо като: „Е, хубаво тогава, щом трябва“. Той кимна ентусиазирано на Ваймс.
— Изчистихме органа си специално за случая.
— Ха-ха-ха, орган! — каза Касиерът.
— А е мощен този орган, както са… — Ридкъли спря, после даде знак на двойка студенти-магьосници. — Просто отведете Касиера и го накарайте да полежи малко, става ли? Мисля, че някой отново го храни с месо.
От далечния край на Голямата Зала се чу съскане, а после сподавен писък. Ваймс се вгледа в чудовищната подредба от тръби.
— Накарах осем студенти да помпат меховете — каза Ридкъли на фон от хриптене. — Има три клавиатури и стотина допълнителни копчета, включително и дванайсет с „?“ на тях.
— Звучи ми невъзможно да свири човек на него — учтиво каза Ваймс.
— А! Тук имахме късмет…
В един миг настъпи толкова силен шум, че слуховите нерви се затвориха с трясък. Когато отново се отвориха, някъде около прага на болката, едва успяха да различат началото и изключително извитите тактове на Фонделсоновия „Сватбен Марш“. Свиреше го с кеф някой, който беше открил, че инструментът няма просто три клавиатури, а цял куп специални акустични ефекти, като се почне от Газове в червата, та чак до Весело писукане на пиленца. Спорадично „уук!“ на задоволство можеше да се чуе сред звуковата експлозия.
Някъде под масата, Ваймс изкрещя на Ридкъли:
— Удивително! Кой го е построил?
— Не знам! Но на капака на клавиатурата пише А.Г.Джонсън!
Последва намаляващ вой, един последен ефект на старинна латерна, после тишина.
— Тези момчета двайсет минути помпаха резервоарите — каза Ридкъли, като се тупаше от праха, докато се изправяше. — Мина лесно на регистъра
— Уук!
Архиканцлерът се обърна отново към Ваймс, който бе направил стандартната восъчна предбрачна гримаса. Залата вече се беше напълнила доста.
— Аз не съм експерт по тези въпроси, но носиш пръстена, нали?
— Да.
— Кой ще дава булката?
— Чичо й Лофтхауз. Той е малко ку-ку, но тя настоя.
— А кум?
— Какво?
— Кум. Нали знаеш? Той ти подава пръстена и трябва да се ожени за булката, ако ти побегнеш и т.н. Деканът специално го изучи това, нали, Декане?
— О, да — каза Деканът, който бе прекарал целия предишен ден с „Напътствената Книга на Лейди Дирдре за Етикета“. — Тя трябва да се омъжи за някого, след като веднъж е дошла. Не можем да оставим неомъжени булки да пърхат наоколо и да станат опасни за обществото.
— Съвсем забравих за кум!
Библиотекарят, който се беше отказал от органа, докато не се понапълни още малко, се оживи.
— Уук?
— Хубаво, иди намери някого — каза Ридкъли. — Имаш почти половин час.
— Не е толкова лесно, нали? Не растат по дърветата!
— Уук?
— Не се сещам кого да помолиш!
— Уук.
На Библиотекаря му харесваше да бъде кум. Позволено ти беше да целуваш шаферките, а на тях не им беше позволено да бягат. Той наистина беше разочарован, когато Ваймс го подмина.
Действащ Полицай Къди се изкачи с мъка по стъпалата на Кулата на Изкуствата, като мърмореше сам на себе си. Знаеше, че не може да се оплаква. Бяха теглили жребий, защото, както каза Керът, не бива да караш хората да правят нещо, което ти самият не би направил. И той изтегли късата сламка, ха-ха, което означаваше най-високата сграда. Това означаваше, че ако възникне някакъв проблем, той щеше да го пропусне.
Не обърна внимание на тънкото въже, провесено от люка, високо горе. Даже и да беше помислил за него… какво от това? То беше просто въже.
Гаспод погледна нагоре към сенките.
Отнякъде в тъмнината дойде ръмжене. Не беше обикновено кучешко ръмжене. Първобитният човек е слушал такива звуци в дълбоките пещери.
Гаспод приседна. Опашката му тупна несигурно.
— Знаех си, че рано или късно ще те намеря. Старият нос, а? Най-добрият инструмент, познат на кучето.
Чу се ново изръмжаване. Гаспод изскимтя леко.
— Въпросът е… въпросът е… същинският въпрос е, как да ти кажа… нещото, което съм изпратен да направя…
