Керът.
Ангуа се измъкна навън.
Гаспод леко се отпусна.
— Не мога да се върна. Аз…
Тя замръзна. Ушите й трепнаха.
— Какво? Какво?
— Той е ранен!
Ангуа подскочи и побягна.
— Ей! Чакай ме! — излая Гаспод. — Натам са „Сенките“!
Третият изстрел откърти стружка от Детритус, който се тресна в каретата, като я събори настрани и откъсна ремъците. Конете се измъкнаха нанякъде. Кочияшът вече си беше направил светкавично сравнение между условията на труд и надницата, и беше изчезнал в тълпата.
Ваймс се плъзна по корем и спря зад преобърнатата карета. Друг изстрел отскочи от паветата до ръката му.
— Детритус?
— Сър?
— Как си?
— Роня се малко, сър.
Изстрел удари колелото на каретата над главата на Ваймс и го завъртя.
— Керът?
— Точно през рамото ми, сър.
Ваймс се привдигна леко на лакти.
— Добро утро, ваша светлост — поздрави налудничаво. Той се облегна назад и измъкна обезобразена пура. — Имате ли огънче?
Патрицият отвори очи.
— А, Капитан Ваймс. И какво става сега?
Ваймс се ухили. Смешно, помисли си, как никога не се чувствам истински жив, докато някой не се опита да ме убие. Точно тогава забелязваш, че небето е синьо. Всъщност, точно сега не много синьо. Там горе има големи облаци. Но ги забелязвам.
— Очакваме още един изстрел. И после бягаме за хубаво скривалище.
— Аз явно… губя много кръв — отбеляза Лорд Ветинари.
— Кой би си помислил, че имате кръв — каза Ваймс с откровеността на човек, който вероятно ще умре. — Ами ти, Керът?
— Мога да си движа ръката. Боли като… в ада, сър. Но вие изглеждате по-зле.
Ваймс погледна надолу.
По цялото му сако имаше кръв.
— Парче камък трябва да ме е уцелило. Дори не съм го усетил!
Той се опита да си представи исчезналото наум.
Шест цеви, всичките на една линия. Всяка една от тях с оловния й куршум и заряд от барут №1, изведени в исчезналото като стрели на арбалет. Зачуди се колко ли време беше нужно, за да се сложат нови шест…
Но сме го хванали там, където го искаме! Има само един начин да излезеш вън от Кулата!
Ъхъ, може да седим тук на открито и той да стреля по нас с оловните си топчета, но сме го хванали точно там, където го искаме!
Като хриптеше и пръцкаше нервно, Гаспод се движеше в тромав бяг през „Сенките“ и видя със сърце, което се сви още повече от страх, група кучета пред себе си.
Той се бутна и загърчи през плетеницата крака.
Ангуа беше притисната между обръч от зъби.
Лаенето спря. Две големи кучета се отместиха настрани и Големият Фидо изящно пристъпи напред.
— Това, което имаме тук, изобщо не е куче. Шпионин, може би? Винаги има враг. Навсякъде. Те приличат на кучета, но вътре те не са кучета. Какво правехте?
Ангуа изръмжа.
О, боже, помисли си Гаспод. Тя може би щеше да успее да свали няколко от тях, но това бяха улични кучета.
Той се изплъзна изпод няколко тела и се появи в кръга. Големият Фидо насочи кръвясалия си поглед към него.
— И Гаспод, и той — каза пуделът. — Трябваше да се сетя.
— Остави я на мира.
— О? Ще се биеш срещу всички нас за нея ли?
— Аз имам силата — каза Гаспод. — Ти знаеш това. Ще го направя. Ще я използвам.
— Няма време за това! — излая Ангуа.
— Няма да го направиш — каза Големият Фидо.
— Ще го направя.
— Лапата на всяко куче ще се обърне срещу теб…
— Аз имам Силата, аз. Назад, всички вие.
— Каква сила? — попита Буцата. Течаха му лигите.
— Големият Фидо знае. Той е учил. Така, сега аз и тя ще си тръгнем оттук, нали? Спокойно и бавно.
Кучетата погледнаха към Големия Фидо.
— Хванете ги!
Ангуа оголи зъби.
Кучетата се поколебаха.
— Един вълк има челюсти четири пъти по-силни от на което и да е куче — каза Гаспод. — И то обикновен вълк…
— Вие всички какво сте? — озъби се Големия Фидо. — Вие сте глутницата! Никаква милост! Хванете ги!
Но една глутница не действа така, беше казала Ангуа. Глутницата е съюз на свободни индивиди. Глутницата не скача, само защото са й казали — глутницата скача, защото всеки индивид, всичките наведнъж, решават да скочат.
Две от по-големите кучета се свиха…
Ангуа раздвижи глава от край до край, в очакване на първата атака…
Едно куче остърга земята с лапа…
Гаспод си пое дълбоко дъх и приготви челюст.
Кучетата скочиха.
— СЕДНЕТЕ! — изрече Гаспод на сносен Човешки.
Заповедта отскочи напред-назад по уличката и петдесет процента от животните се подчиниха. В повечето случаи, това бяха задните петдесет процента. Кучета насред скок установиха как предателските им крака се подвиват под тях…
— ЛОШО КУЧЕ!
… и това беше последвано от обезоръжаващо чувство за расов срам, което ги накара машинално да се свият раболепно — лошо решение насред въздуха.
Гаспод погледна нагоре към Ангуа, докато сащисани кучета заваляха наоколо.
— Казах, че имам Силата, нали така? Сега бягай!
Кучетата не са като котките, които развеселено търпят хората, само докато някой не измисли отварачка за консерви, която може да се използва и с лапа. Хората правеха кучетата, те взимаха вълци и им даваха човешки неща — ненужна интелигентност, имена, желание да принадлежат някому, както и измъчващ
