По-късният човек също беше чувал такива звуци. Точно преди да закъснее завинаги.
— Виждам… не искаш да говориш точно сега. Но работата е там… тъй, аз знам какво си мислиш, този Гаспод на заповедите на един човек ли се подчинява?
Погледна съзаклятнически през рамо, като че можеше да има нещо по-лошо от това, което беше пред него.
— Това е цялата неразбория да си куче, разбираш ли? Това е нещото, което Големия Фидо не може да проумее, схващаш ли? Ти видя кучетата в Гилдията, нали? Чу ги как вият. О, да, Смърт за Човеците, Екстра. Но под всичко това стои Страхът. Там е гласът, който казва: „Лошо куче“… и той не идва отникъде другаде, а отвътре, чак вътре от костите, ’щото хората са направили кучетата. Аз знам това. Де да можех да не го знам, но е така. Това е Силата, да знаеш. Чел съм книги, да. Е, хубаво, дъвкал съм книги.
Тъмнината мълчеше.
— А ти си вълк и човек едновременно, нали така? Трудна работа. Виждам това. Малко раздвояване, един вид. Прави те като куче. ’щото точно това е кучето, наистина. Наполовина вълк и наполовина човек. Ти беше права. Ние даже си имаме имена. Ха! Така че нашите тела ни казват едно нещо, а главите ни казват друго. Кучешки живот е да си куче. И се обзалагам, че ти не можеш да избягаш от него. Наистина. Той е твоят господар.
Тъмнината мълчеше още повече. Гаспод си помисли, че чува движение.
— Той иска да се върнеш. Работата е там, че ако те намери, край. Той ще говори, а ти ще трябва да се подчиниш. Но ако се върнеш по собствена воля, тогава решението ще бъде твое. Ще бъдеш по-щастлива като човек. Искам да кажа, аз какво мога да ти предложа, освен плъхове и избор на бълхи? Искам да кажа, не знам, не го разбирам като кой знае какъв проблем, просто трябва да си седиш вкъщи шест или седем нощи всеки месец…
Ангуа изви.
Малкото останали косми по гърба на Гаспод щръкнаха. Опита се да си спомни коя беше вратната му вена.
— Не искам да ми се налага да влизам вътре и да те вадя.
Истината звучеше от всяка негова дума.
— Работата е… същинската работа е… че ще го направя, обаче — добави той треперейки. — Проклета работа е това, да си куче.
Той помисли още малко, после въздъхна.
— О, спомням си. Това е онази на гърлото.
Ваймс излезе на слънчевата светлина, само дето тя не беше много. От Центъра духаха облаци. И…
— Детритус?
Дрън.
— Капитан Ваймс, прив’т!
— Кои са всичките тези хора?
— Стражи, сър.
Ваймс се облещи изненадан срещу половин дузината разнородни стражи.
— Ти кой си?
— Волнонаемен Полицай Хролф Пижама, сър.
— А т… Коулфейс?
— Нищо не съм направил.
— Нищо не съм направил, шефе! — поправи го с крясък Детритус.
— Коулфейс? В Нощната Стража?
Дрън.
— Ефрейтор Керът казва, че има нещо добро, заровено дълбоко някъде у всички — каза Детритус.
— А твоята работа каква е, Детритус?
Дрън.
— Отговорен инженер по дълбоките минни операции, нач’во!
Ваймс се почеса по главата.
— Това май е някаква шега, нали така?
— Това новият ми шлем, моят другар Къди направи ми го, сър. Ха! Хората не могат да кажат, ето го, иде глупавият трол. Трябва да кажат, кой е онзи добре изглеждащ военен трол ей там, вече действащ полицай, голямо бъдеще зад него, той има Съдба изписана по него целия като писмо.
Ваймс смля това. Детритус сияеше срещу него.
— А къде е Сержант Колън?
— Тук, Капитан Ваймс.
— Имам нужда от един добър кум, Фред.
— Тъй, сър. Ще доведа Ефрейтор Керът. Тъкмо проверява покривите…
— Фред! Познавам те повече от двайсет години! Божичко, единственото, което трябва да направиш, е да застанеш там. Фред, добър си за това!
Керът се появи на бегом.
— Съжалявам, че закъснях, Капитан Ваймс. Ъ-ъ… Ние наистина искахме това да бъде изненада…
— Какво? Каква изненада?
Керът зарови в кесията си.
— Ами, капитане… от името на Стражата… т.е., по-голямата част от Стражата…
— Чакай малко — каза Колън, — идва негова светлост.
Чаткането на копита и дрънченето на сбруя сигнализира за приближаването на каретата на Лорд Ветинари.
Керът се огледа към нея. После пак я погледна. И вдигна очи.
Проблесна метал, на покрива на Кулата.
— Сержант, кой е на Кулата? — попита той.
— Къди, сър.
— О. Добре. — Той се прокашля. — Както и да е, капитане… ние всички се обединихме и… — Той спря. — Действащ Полицай Къди, нали?
— Да. На него може да се разчита.
Сега каретата на Патриция беше на половината път към Саторовия Площад. Керът виждаше слабата тъмна фигура на задната седалка.
Той погледна нагоре към огромния сив силует на кулата.
Втурна се да бяга.
— Какво има? — попита Колън.
Ваймс също се втурна да бяга.
Кокалчетата на Детритус удариха земята, щом се метна след другите.
И тогава то тресна Колън — някакво яростно ожулване, сякаш някой беше духнал по голия му мозък.
— О, по дяволите — каза той тихичко.
Нокти задращиха в мръсотията.
— Той си извади сабята!
— Ти какво очакваше? В един миг момчето е на върха на щастието, придобива нещо ново, което да го интересува в живота, нещо може би по-добро дори от разходките, а после се обръща и вижда, в общи линии, върколак. Можеше да му намекнеш. Това време от месеца е, такива ми ти неща. Не можеш да го виниш, че се е изненадал, наистина. — Гаспод се изправи на крака. — Така, ти ли ще излезеш навън или аз ще трябва да вляза там вътре и да бъда брутално изпохапан?
Лорд Ветинари се изправи, когато видя Стражата да тича срещу него. Ето защо първият изстрел мина през бедрото му, вместо през гърдите му.
После Керът изби вратата на каретата и се метна върху мъжа. Ето защо следващият изстрел мина през
