комплекс за малоценност. Всички кучета сънуват вълчи сънища и знаят, че мечтаят да ухапят Създателя си. Всяко куче знае, дълбоко в сърцето си, че е едно Лошо Куче…
Но яростното джавкане на Големия Фидо разруши магията.
— Хванете ги!
Ангуа се втурна по паветата. В другия край на улицата имаше каруца. А отвъд каруцата — стена.
— Не натам! — изскимтя Гаспод.
Кучетата се скупчваха след тях. Ангуа скочи върху каруцата.
— Не мога да се кача там! — каза Гаспод. — Не и с моя крак!
Тя скочи долу, сграбчи го за проскубания врат и скочи обратно. Зад каруцата имаше навес, издатина над него и… — няколко керемиди се изплъзнаха изпод лапите й и тупнаха на уличката, — къща.
— Лошо ми е!
— Флъкфъй!
Ангуа пробяга по билото на покрива и скочи от другата страна на улицата, като се приземи тежко в някакъв стар сламен покрив.
— Аааргх!
— Флъкфъй!
Но кучетата ги следваха. Не че улиците в „Сенките“ бяха много широки.
Друга тясна улица мина под тях.
Гаспод увисна застрашително от челюстите на върколака.
— Те са още след нас!
Гаспод затвори очи, щом Ангуа сви мускули.
— О, не! Не и Сиропения Минен Път!
Последва взрив на ускоряване, последван от един миг спокойствие. Гаспод затвори очи…
… Ангуа се приземи. Лапите й задращиха по мокрия покрив за един миг. Керемиди заваляха по улицата, после тя подскочи нагоре към билото на покрива.
— Можеш да ме пуснеш веднага. Незабавно и веднага! Ето ги, идват!
Първите кучета пристигнаха на отсрещния покрив, видяха дупката и се опитаха да се обърнат. Лапите им се плъзнаха по керемидите.
Ангуа се извъртя, като се мъчеше да си поеме дъх. Беше се опитвала да не диша по време на това първо лудо втурване. Иначе би вдишала Гаспод.
Чуха гневното джавкане на Големия Фидо.
— Страхливци! Това няма и двайсет стъпки ширина! За един вълк не е нищо!
Кучетата измериха разстоянието със съмнение. Понякога едно куче трябва да клекне и да се запита: какъв вид съм аз?
— Лесно е! Аз ще ви покажа! Гледайте!
Големият Фидо се затича малко назад, спря, обърна се, затича… и скочи.
Траекторията му почти нямаше дъга. Малкият пудел се ускори в пространството, засилен не толкова от мускули, колкото от онова, каквото и да беше, дето гореше в душата му.
Предните му лапи докоснаха керемидите, сграбчиха се с нокти за миг в гладката повърхност и не откриха за какво да се задържат. В тишина той се плъзна назад и надолу по покрива, над ръба…
… и увисна.
Той обърна очи нагоре, към кучето, което го стискаше.
— Гаспод? Ти ли си това?
— Ъхъф — каза Гаспод, с пълна уста.
Пуделът не тежеше почти нищо, но от друга страна и Гаспод не тежеше почти нищо. Беше се втурнал напред и беше вкопчил крака, за да улови напъна, но нямаше нищо, за което да ги вкопчи. Той неумолимо се заплъзга надолу, докато предните му крака не стигнаха в улука, който започна да скърца.
Имаше удивително ясна гледка към улицата, три етажа под него.
— О, по дяволите! — възкликна Гаспод.
Челюсти сграбчиха опашката му.
— Пусни го — каза Ангуа неясно.
Гаспод се опита да поклати глава.
— Преффани да фе бофиш! — измънка през крайчеца на устата си. — Храброто Куфе Голяма Фабота Фърши! Храбро куфе в Фпаефние на покриф! Не!
Улукът отново изскърца.
Ще се счупи, помисли си той. Историята на моя живот…
Големия Фидо се изви с мъка.
— За какво ме държиш?
— Фа нафийника ти — каза Гаспод през зъби.
— Какво? Да върви по дяволите и той!
Пуделът се опита да се извърне, като злобно завърша из въздуха.
— Префтани, ти, тъпо копеле! Заради фебе фсифки фе паднем! — изръмжа Гаспод.
На отсрещния покрив, кучешката глутница гледаше в ужас. Улукът отново изскърца.
Ноктите на Ангуа врязаха бели линии по керемидите.
Големия Фидо се въртеше и виеше, като се бореше срещу захапката върху нашийника му.
Който, най-накрая, се скъса.
Кучето се преметна във въздуха, като увисна за един миг преди гравитацията да го овладее.
— Свободен!
И после падна.
Гаспод се стрелна назад, щом лапите на Ангуа се изплъзнаха изпод нея, и се приземи малко по-нагоре на покрива, като размахваше крака. И двамата успяха да стигнат до гребена и увиснаха там, като се задъхваха.
После Ангуа се втурна с подскоци, като премина следващата улица, преди още червената мъгла да е изчезнала пред погледа на Гаспод.
Той изплю нашийника на Големия Фидо, който се плъзна надолу по покрива и изчезна през ръба.
— О, благодаря ти! — извика той. — Много ти благодаря! Да! Остави ме тук, точно така! Мен със само три здрави крака! Хич да не те е грижа за мен! Ако имам късмет, ще падна от покрива, преди да умра от глад! О, да! Историята на моя живот! Ти и аз, малката! Заедно! А можехме да успеем!
Той се обърна и погледна към кучетата, наредени по покривите от другата страна на улицата.
— Ей, вие! Вървете си вкъщи! ЛОШО КУЧЕ!
Той се плъзна по другия край на покрива. Там имаше улица, но си беше чисто падане. Той пропълзя по покрива на съседната сграда, но път надолу нямаше. Имаше обаче балкон, един етаж по-надолу.
— Паралелно мислене — промърмори той. — Това е то. Сега един вълк, същинският вълк, ще скочи, а ако не може да скочи, ще се забие. Докато аз, поради превъзхождащата си интелигентност, мога да оценя цялото как-му-се-викаше и да стигна до разрешение посредством приложението на умствения процес.
Той сръга водоливника, клекнал на крайчеца на улука.
— К’уо и’къс?
— Ако не ми помогнеш да сляза на онзи балкон, ще ти пикая в ухото.
— ГОЛЕМИЯ ФИДО?
— Да?
— СЕДНИ!
Имаше, в крайна сметка, две теории за края на Големия Фидо.
Едната, лансирана от кучето Гаспод, основана на свидетелски показания, беше, че останките му били взети от Мръсния Стар Рон и продадени за пет минути на един кожухар, и че Големия Фидо най-сетне отново видял дневната светлина като двойка маншони за уши и чифт пухкави ръкавици.
Другата, на която повярва всяко куче, основана на това, което колебливо би могло да се нарече
