бяха наследници на онези, които можеха да надбягат озверяла тълпа. Онези, които не можеха да надхитрят тълпа, никога нямаха наследници, та даже и гробове.
Няколко пъти следата почти изчезваше в стена или някоя колиба с нисък покрив и Гаспод трябваше да се върти, куцукайки, около нея, докато я открие отново.
Разпокъсани мисли се колебаеха в шизофреничното му кучешко съзнание.
— Умното Куче Голяма Работа Върши — промърмори той. — Всички казват: Добро кученце. Не, не го казват, правя го, защото ме заплашиха. Чудесният нос. Не исках да правя това. Ще получиш кокал. Аз съм само плавей в морето на живота, аз. Кой е добро момче? Затваряй си устата.
Слънцето се изкачваше с мъка по небето. Ниско долу, Гаспод се влачеше с мъка по земята.
Уиликинс дръпна завесите. Слънчевата светлина нахлу вътре. Ваймс простена и бавно се изправи в това, което беше останало от неговото легло.
— Божичко, човече — смотолеви той. — Що за време би нарекъл това?
— Почти девет сутринта, сър — опита прислужникът.
— Девет сутринта? Що за време за ставане? Аз обикновено не ставам преди следобедът да е останал без грам светлина!
— Но господарят вече не работи, сър.
Ваймс погледна към бъркотията от чаршафи и одеяла долу. Те се бяха омотали около краката му и се бяха завързали на възел. После си спомни съня си.
Вървеше из града.
Е, може би не толкова сън, колкото спомени. В края на краищата той обхождаше града всяка нощ. Някаква част от него не искаше да се предаде. Друга част от Ваймс се учеше да е цивилна, но старата маршируваше, не, придвижваше се в различна стъпка. Беше си помислил, че мястото изглежда запустяло и по-трудно за ходене от обикновено.
— Дали господарят ще иска аз да го обръсна или ще го направи сам?
— Ставам нервен, ако хората държат остриета близо до лицето ми. Но ако впрегнеш коня в каруцата, ще се опитам да стигна до другия край на банята.
— Много забавно, сър.
Ваймс се изкъпа пак само заради новото изживяване. Долавяше от някакъв общ фонов шум, че къщата жужи активно с приближаването на Големия ден. Лейди Сибил отдаваше на сватбата цялата целенасоченост на мисълта си, която обикновено би приложила за отглеждането на склонност към увиснали уши у блатните дракони. Половин дузина готвачи от три дни бяха заети в кухнята. Те печаха цял вол и приготвяха удивителни храни с редки плодове. Досегашната представа на Сам Ваймс за добра манджа беше черен дроб без проводи.
Смътно си даваше сметка, че бъдещите женихи не се предполага да виждат предполагаемите невести в утрото на сватбата — вероятно за да не си плюят на петите. Това беше лош късмет. Щеше да му хареса да си поприказва с някого. Ако можеше да си поговори с някого, може би всичко щеше да придобие смисъл.
Той взе бръснача и погледна в огледалото към лицето на Капитан Самюел Ваймс.
Колън отдаде чест, после се взря в Керът.
— Добре ли си, сър? Изглеждаш така че малко сън би ти се отразил добре.
Десет часа, по-скоро множество опити за това, започна да бие из града. Керът се махна от прозореца.
— Бях навън да оглеждам.
— Трима новопостъпили тази сутрин — съобщи Колън.
Бяха се помолили да постъпят в „Армията на господин Керът“. Това леко го тревожеше.
— Добре.
— Детритус им дава много основно обучение. И сработва. След като той един час им крещи в ушите, те правят всичко, което им кажа.
— Искам всички мъже, които можем да изпратим, горе на покрива между Двореца и Университета — каза Керът.
— Там горе вече има Убийци. И Гилдията на Крадците е качила свои хора.
— Те са Крадци и Убийци. Ние не сме. Погрижи се някой да се качи и на Кулата на Изкуствата…
— Сър?
— Да, сержант?
— Ние си говорехме… аз и момчетата… и, ами…
— Да?
— Бихме спестили много неприятности, ако отидем при магьосниците и ги помолим…
— Капитан Ваймс никога не е поддържал никакви връзки с магьосничеството.
— Не, но…
— Без магия, сержант.
— Да, сър.
— Почетната стража определена ли е?
— Да, сър. Кохортите им светят в мораво и златно, сър.
— Наистина?
— Много е важно, сър, хубави чисти кохорти. Да уплашат врага до смърт.
— Добре.
— Но не мога да намеря Ефрейтор Нобс, сър.
— Това проблем ли е?
— Е, това означава, че почетната стража ще е малко по-умна, сър.
— Изпратих го със специално поръчение.
— Ъ-ъ… не мога да открия и Волнонаемен Полицай Ангуа.
— Сержант?
Колън се изпъна. Отвън камбаните замираха.
— Ти знаеше ли, че тя е върколак?
— Хм… Капитан Ваймс един вид намекна, сър…
— Как е намекнал?
Колън направи крачка назад.
— Той един вид каза: „Фред, тя е проклет върколак. На мен ми харесва не повече, отколкото на теб, но Ветинари казва, че трябва да вземем един и от тях, а върколак е по-добре, отколкото вампир или зомби, и това е всичко.“ Това намекна той.
— Разбирам.
— Ъ-ъ… съжалявам за което, сър.
— Нека само се справим с този ден, Фред. Това е всичко…
— … бим, а-бам, а-бим-бам…
— Дори не стигнахме да подарим часовника на капитана. — Керът го извади от джоба си. — Сигурно си е тръгнал с мисълта, че не ни пука. Той сигурно е очаквал да получи часовник. Знам, че традицията винаги е била такава.
— Последните няколко дни бяха много натоварени, сър. Все едно, можем да му го дадем след сватбата.
Керът пусна часовника обратно в калъфа.
— Предполагам. Е, да се организираме, сержант.
Ефрейтор Нобс се влачеше с мъка през тъмнината под града. Очите му бяха привикнали към мрака. Умираше за цигара, но Керът го беше предупредил за това. Само вземи чувала, следвай дирята и донеси обратно тялото. И не задигай никакви бижута.
