е прокрадвала грешчица.
Пондър го зяпна и замърмори толкова кисело, колкото се осмеляваше:
— Май съм забравил, че триъгълникът има три прави ъгъла, а? Ъ-ъ… Мисля, че е бил въведен латерален компонент в операцията, която трябваше да остане строго двупосочно прехвърляне. Вероятно влиянието е било най-силно изразено в точката по средата, появило се е ново силово ядро на равно разстояние от другите две. Изкривяването би се стабилизирало по такъв начин, че да се осъществи прехвърляне от всяка точка на триъгълника към някоя от другите две, с приблизително равна маса на телата. Не съм сигурен защо третото тяло се пренесе тук с такава скорост… Може би защото допълнителното ядро е възникнало внезапно. И ми се струва, че съществото едва ли е било препечено в естественото си състояние.
— Ей, момче, че аз дори разбрах някои думички! — зарадва се Архиканцлерът. — По-късите, де.
— Съвсем просто е — бодро се намеси Ковчежникът. — Пратили сме онова… метално куче обратно в Хунхун. Ринсуинд е попаднал другаде. А оттам пък при нас пристигна ей тази твар. Също като играта „Дай на другарчето отляво“.
— Видя ли сега? — обърна се Ридкъли към Пондър. — Такъв език използваш, че и Ковчежникът те разбира. А пък той гълташе хапчета от сушени жаби цяла сутрин.
Библиотекарят нахълта, превит под тежестта на огромен атлас.
— Ууук.
— Ето, поне ще видим къде е нашият човек — зарадва се Архиканцлерът.
Пондър извади от шапката си линийка, пергел и компас.
— Ако приемем, че Ринсуинд е бил по средата на Уравновесяващия континент, трябва да начертаем…
— Ууук!
— Само с молив, после ще го изтрия…
— Ииик!
— Добре, ще си въобразим трета точка, еднакво отдалечена от първоначалните две… Хм, тя май излиза отвъд Ръба… Значи в другата посока…
Магьосниците се струпаха над страницата. Все пак имаше нещо.
— Дори не е нарисувано както трябва — изсумтя Деканът.
— Защото никой не знае дали наистина съществува — напомни Професорът по Неопределени изследвания.
Насред океана имаше континентче, съвсем мъничко по мерките на Диска.
— ХХХХ — прочете името му Пондър. — Пратили сме го на място, за което не се знае дали съществува?…
— Вече знаем — натърти Ридкъли. — И трябва да е богата земя, щом плъховете израстват толкова едри.
— Ще отида да посмятам — предложи Пондър. — Ще проверя дали можем да…
— Не! — прекъсна го Архиканцлерът. — Благодаря, но не! Следващия път някой слон ще ни се стовари на главите. Остави нещастника на мира. Ще измислим нещо друго… — Той потри ръце. — Май е време за вечеря.
— Смяташ ли, че постъпихме правилно — попита Професорът по Неопределени изследвания, — като запалихме фитила?
— Разбира се — подхвърли през рамо Ридкъли, запътвайки се към трапезарията. — Няма да кажат, че не сме го върнали, както си е било…
Хексът сънуваше кротко в стаята си. Магьосниците бяха прави. Хексът не мислеше. Още нямаше измислени думи за онова, което умееше.
Дори Хексът не знаеше какво е то. Но щеше да открие.
Перодръжката заскърца и незнайно защо изписа календар, украсен с доста ъгловата рисунка на дребна хрътка, застанала на задните си крака.
Земята беше червена като в Хунхун. Само че изглеждаше като пясък, препичан от слънцето милиони години.
Имаше редки туфи жълтеникава трева и ниски разкривени дървета със сива кора. Имаше и жега.
Това особено се забелязваше над езерцето. То бълваше пара.
От облаците излезе някой. Разсеяно чистеше опърлените косъмчета от брадицата си.
Ринсуинд изчака личният му свят да се закове най-после на едно място и тогава отдели внимание на четиримата мъже, които го чакаха.
Бяха чернокожи, с бели шарки по лицата и общо с не повече от два квадратни метра плат по телата си.
Единият от тях вдигна рамене и опря върха на копието си в земята.
— Добър ти ден, човеко.
— Ами… Това нали не е Невидимият университет?
Мъжете се ухилиха. Имаха ослепително бели зъби.
— Клач? Хоуондаленд? — с надежда питаше Ринсуинд.
— За такива човеци нищо не знаем.
— Как ще наречем този?
— Човекът-кенгуру. Точно е. В един миг беше кенгуру, в следващия — човек.
— Да проверим дали и той е от Съня.
Водачът доближи Ринсуинд с усмивка, запазена за общуването със слабоумни или въоръжени хора, и му подаде пръчка.
Беше плоска и извита в средата. Някой си бе прахосал времето да прави по нея красиви фигурки с разноцветни точици. Ринсуинд изобщо не се изненада, че различи и пеперуда сред тях.
Ловците го гледаха.
— Ъ-ъ, да. Чудесно изработено. Много интересен подход. Жалко, че не сте имали някое по-право дърво.
Разбираше, че е подложен на някакво изпитание. Трябваше да направи нещо с парчето. Явно беше много важно…
О, не! Ще каже или ще направи нещо, после те ще се разкряскат, че бил Големият човек, ще го помъкнат нанякъде и ще започне поредното приключение, тоест период на страх и неприятности. Животът беше пълен с такива капани.
Този път обаче Ринсуинд нямаше да се хване.
— Искам да си отида у дома. Да се върна в Библиотеката, където е тихо и спокойно. Не знам къде съм. И не ме интересува какво ще ми сторите, разбрахте ли? Никакви приключения не искам, няма да спасявам пак света. Не можете да ме подлъжете с някакви си тайнствени парчета дърво.
Замахна и захвърли нещото с цялата сила, която му беше останала.
Скръсти ръце, а чернокожите мъже все така се взираха в него.
— Не участвам в играта — увери ги Ринсуинд. — Оставам си тук.
Те вече се хилеха весело на нещо зад гърба му. Той си позволи да покаже раздразнението си.
— Вие изобщо ли не ме чувате? Вселената повече няма да надхитри Ринс…
Информация за текста
© 1995 Тери Пратчет
© 1999 Владимир Зарков, превод от английски
Terry Pratchett
Interesting Times, 1995
