— Къде е тоя Хонг? — попита мрачно. — Ще го…
— И той е мъртъв, господин Коен.
Варваринът кимна.
— И без туй щях да го очистя заради Даскала.
— Свестен мъж беше — добави Тръкъл. — Е, малко смешничко се гнусеше от псувните…
— Имаше си той мозък в главата. Може да не е живял като нас, варварите, ама да се знае, че като такъв ще го погребем!
— В голям кораб — предложи Уили Момъка. — И ще го подпалим, като го пуснем да плава.
— Олеле! — възхити се господин Сейвлой.
— В огромна яма върху труповете на враговете — намеси се Калеб.
— Нима ще изтребите целия 4 „б“ клас? — облиза се господин Сейвлой.
— В царска могила — сети се Винсънт.
— О, не бих искал да хабите толкова труд заради мен — възрази любезно господин Сейвлой.
— На дълъг подпален кораб върху труповете на враговете в царска могила — непреклонно заяви Коен. — Нищо не е прекалено добро за нашия стар Даскал.
— Уверявам ви, чувствам се превъзходно! — опита се да го прекъсне господин Сейвлой. — Всъщност аз… А, така ли…
— ВИЕ ЛИ СТЕ РОНАЛД СЕЙВЛОЙ?
Той се обърна.
— Охо! Разбирам…
— ЩЕ БЪДЕТЕ ЛИ ТАКА ДОБЪР ДА МИНЕТЕ ОТТУК?
Дворецът и Ордата застинаха като на картина, после избледняха.
— Чудно, но не очаквах да стане по този начин — отбеляза господин Сейвлой, подтичвайки до коня на Смърт.
— МАЛЦИНА ОЧАКВАТ ДА СТАНЕ ПО КОЙТО И ДА БИЛО НАЧИН.
Остри черни песъчинки скърцаха под онова, което господин Сейвлой по навик още наричаше свои крака.
— Къде сме?
— В ПУСТИНЯТА.
Имаше ярка светлина, но небето чернееше.
— Докъде се простира?
— ЗА НЯКОИ Е БЕЗКРАЙНА. НАПРИМЕР ЗА ЛОРД ХОНГ СЪДЪРЖА НЕИЗБРОИМО МНОЖЕСТВО ОТ НЕТЪРПЕЛИВИ ПРИЗРАЦИ.
— Струва ми се, че Лорд Хонг не вярваше в призраци.
— МОЖЕ И ДА ПРОМЕНИ МНЕНИЕТО СИ. НЕ СА МАЛКО ПРИЗРАЦИТЕ, КОИТО ВЯРВАТ В ЛОРД ХОНГ.
— И сега какво ще стане с мен?
— Хайде бе, човек, няма с тебе да се занимавам цял ден! Ела насам, по-живо!
Господин Сейвлой вдигна поглед към жената на коня. Едро животно, понесло особено едра жена. Тя имаше плитки, шлем с рога и брониран нагръдник, който сигурно бе отнел цяла седмица усърден труд на някой тенекеджия. Гледаше го доброжелателно, но и нетърпеливо.
— Извинете, не разбирам.
— Тука пише Роналд Сейвлой. Как ти викат?
— Ами Роналд Сейвлой.
— Всеки, дето го прибирам оттука, си има прякор. Ти кой си?
— Съжалявам, но…
— Хубаво, де, ще те пиша Роналд Извинението. Скачай на седлото зад мен, че има война, трябва да шаваме чевръсто.
— Къде отиваме?
— Старче, ти идваш ли или се отказа?
Господин Сейвлой се огледа. Смърт очевидно бе отишъл да си върши работата.
Остави се жената да го издърпа върху коня.
— Дали случайно имате и библиотека? — попита с надежда.
— Де да знам. Никой не е искал таквоз нещо.
— А може ли да организирам вечерни курсове?
— По кво?
— Ами… По каквото и да е. Прилични обноски на масата, да речем. Позволено ли е?
— Що не? — Валкирията се обърна на седлото и се вторачи изпитателно в него. — Ама ти сигурен ли си, че попадна точно дето ти е мястото в задгробния живот?
Господин Сейвлой обмисли за миг другите възможности.
— Мисля, че си струва да опитам.
— Слушай, Четириокия… Знаеш ли кво върши Великият везир?
— Нямам понятие, господин Император Коен.
— Ей тъй ми харесваш. Значи получаваш работата. Размърдай се. Първо искам чаша чай, ама толкоз гъст, че и подкова ако пуснеш, да не потъне. С три бучки захар. След пет минути. Разбрахме ли се?
— Чаша чай за пет минути? — слиса се Двуцветко. — Но това няма да е дори най-кратката церемония!
Коен приятелски обгърна с ръка раменете на дребосъка.
— Вече има нова церемония. Ей такваз: „Нося ти чая, сладурче. Мляко искаш ли? Да ти сипя ли още една чаша?“ А на евнусите кажи, че Императорът е… как беше? Да, бе, праволинеен. И е изтървал фразата. „Глави ще се търкалят!“
Очите на Двуцветко блеснаха зад напуканите очила. Харесваше му.
Май щеше да живее в интересни времена…
Провидението се настани по-удобно на креслото. Боговете се поотпуснаха и зашумяха.
— Наравно сме — обяви той. — Наглед може и да спечели в Хунхун, но ти се наложи да пожертваш най-ценната си фигура.
— Моля? — озадачено промълви Дамата. — Не знам за какво говориш.
— Доколкото разбирам от този вид физика, не вярвам, че някой може да се материализира в Невидимия Университет, без да умре в същия миг. Едно е да се блъснеш в снежна пряспа, съвсем друго — в стена…
— Никога не жертвам фигурите си — заяви Дамата.
— И как тогава се надяваш да спечелиш, ако не жертваш по нещо?
— О, аз не играя, за да спечеля — усмихна се тя. — Само се стремя да не губя. Погледни…
Съветът на магьосниците се бе събрал пред стената и зяпаше онова, което покриваше половината от нея.
— Интересен ефект — продума Ридкъли след малко. — Според теб с каква скорост се движеше?
— Около петстотин мили в час — пресметна Пондър. — Май сме прекалили. Хексът казва, че…
— От място до петстотин мили? — поклати глава Лекторът по Съвременни руни. — Страхотен шок.
— Разбира се, трябва да се радваме, че не беше Ринсуинд.
Двама-трима от преподавателите се изкашляха неуверено.
— А какво е? — попита Деканът.
— Беше — поправи го Пондър Стибънс.
— Сиво — започна архиканцлерът. — Дълги задни крака. Заешки уши. Дълга опашка, изострена накрая. Е, да, едва ли са много съществата, широки двайсетина стъпки, дебели един пръст и препечени до коричка.
— Не че искам да досаждам — обади се пак Деканът, — но в такъв случай къде е Ринсуинд?
— Сигурен съм — подсмихна се Ридкъли, — че господин Стибънс ще ни обясни как в изчисленията му се
