продължиха още малко и чак тогава спряха.
Мътните поточета носеха нещо. Приличаше на парченце мръсна хартия.
Ринсуинд се подвоуми, протегна се и вдигна нещото на ръкавицата си.
Както и очакваше, оказа се пеперуда.
— Много ти благодаря! — сопна й се горчиво.
Понечи да свие пръсти, но въздъхна и колкото можа по-внимателно избута съществото към върха на показалеца си. Мокрите крилца висяха.
Прикри я от дъжда с другата си ръка и започна да подухва лекичко.
— Е, стига си мързелувала.
Пеперудата се завъртя, фасетъчните й очи проблеснаха в зелено за миг, после тя размаха крилца. Дъждът спря. И заваля сняг, но само върху Ринсуинд.
— О, да, на друга проява на признателност не се и надявах!
Снегът изчезна, а облаците се разнесоха с невероятна бързина. Слънцето тутакси се възползва от шанса да напече равнината. Заиздигаха се кълба пара.
— Ето те и теб! Къде ли не те търсихме!
Калта не позволяваше на Ринсуинд да се обърне. Чу „пльок“ — положиха дъска върху подгизналата земя.
— Като видях сняг върху главата ти насред този пек, си казах: „Няма кой друг да е.“
Пуснаха още една дъска наблизо.
— Аз съм — Двуцветко. Добре ли си, приятелю?
— Единият ми крак май се е опекъл, но иначе ми е много хубаво.
— Веднага се досетих, че ти правиш онези гатанки с ръцете. — Дребосъкът го хвана под мишниците и започна да дърпа с все сила. — А онова: „Говно, говно, ще се мре!“ беше особено сполучлива находка. Всички разбраха от първия път. Хм… Май си затънал сериозно.
— Трябва да е заради магическите ботуши.
— Не можеш ли да си измъкнеш краката някак? После ще пратим някого да ги изкопае.
Ринсуинд се помъчи да си извие стъпалата. С няколко подземни жвакания и бълбукания се освободи. След малко седеше на дъската.
— Съжалявам, че стана така с глинените войници — измънка унило. — Обърках се с картинките, а после не знаех как да ги спра…
— Но нали постигна великолепна победа! — учуди се Двуцветко.
— Нима?
— Господин Коен стана Император!
— Сериозно?
— Ами дойде и си взе титлата. Пък и всички твърдят, че бил превъплъщение на Едно Слънчево Огледало. Той каза, че ако искаш да си Най-големият магьосник, нямал нищо против.
— Извинявай, сигурно нещо пропуснах…
— Ти поведе Червената армия, нали? И ги прати в битката, когато за Императора бе настъпил труден миг.
— Е, не бих казал, че е точно…
— А сега Императорът иска да те възнагради. Не е ли чудесно?
— За каква награда си говорим? — с черно подозрение попита Ринсуинд.
— Чакай да си спомня думите му. Да! „Върви да намериш Ринсуинд и му кажи, че може да е тюфлек повечето време, ама е свестен. Затуй да стане главен магьосник на Империята или квото му се ще, щото не вярвам на вас, чуждестранните гадове.“
Чутото се просмука през ушите на Ринсуинд и започна да блъска из главата му.
— На цялата Империя? — Той се изправи рязко. — Ще се случи нещо отвратително — заяви с глас, равен като дъската, на която стоеше. — И то съвсем скоро.
— Няма ли да се връщаме в двореца?
— Може би ще ме удари метеорит — предположи Ринсуинд.
Двуцветко погледна недоверчиво ясното синьо небе.
— Знаеш какъв съм — печално отрони Ринсуинд. — Тъкмо да пипна нещо и Провидението ми го издърпва от пръстите.
— Засега не виждам следа от метеорит — утеши го Двуцветко. — Колко трябва да почакаме според теб?
— Значи ще е друго — упорстваше Ринсуинд. — Някой ще изскочи насреща ми или ще има земетресение…
— Щом настояваш — учтиво се съгласи Двуцветко. — Ами… Тук ли предпочиташ да стоиш, за да те сполети нещо ужасно, или ще се върнеш в двореца, ще се изкъпеш и ще хапнеш, докато чакаш?
Ринсуинд призна, че няма нищо против временния уют.
Минаваха от дъска на дъска, белязали криволичещата пътека към града.
— Да погледнем положението откъм хубавата му страна — предложи Двуцветко. — Императорът е съгласен да си направиш собствен Университет, ако желаеш.
— Не! Не! Моля ви, нека някой по-бързичко ме цапардоса с железен прът!
— Заяви, че е с две ръце за образованието, стига да не го искат и от него. И съчинява прокламации като бесен. Евнусите вече заплашиха със стачка.
— Ха! Че какво вършат, когато стачкуват?
— Поднасят храната, оправят леглата… Всъщност те поддържат живота в Забранения град. Но Императорът ги убеди да приемат неговата гледна точка.
— Не съм се и съмнявал.
— Обеща, ако не започнат да пишат веднага, да им отреже каквото още им е останало. А, ето, стигнахме до по-твърда земя.
Собствен Университет, значи… И тогава би станал Архиканцлер, нали? Представи си как гостува в Невидимия Университет на Анкх-Морпорк, сложил на главата си грамадна шапка с много остър връх. Би могъл да се държи грубо с когото си поиска. Освен това…
Накара се да престане. Така всичко би потръгнало още по-зле.
— Разбира се — замислено изрече Двуцветко, — твърде вероятно е всичко лошо вече да ти се е случило. Да ти е дошъл редът за нещо приятно.
— Само не ми пробутвай залъгалката с кармата. В моето колело на късмета липсват половината спици.
— Не разбирам защо си убеден, че си живял нещастно досега. Като по-млади добре се позабавлявахме. Помниш ли как паднахме от ръба на света?
— Често си спомням. Обикновено към три сутринта.
— А как онзи дракон под нас се разтвори във въздуха?
— Понякога минава цял час, без да си го спомня.
— И онези хора, които ни нападнаха с намерението да ни убият?
— За кой от сто четиридесет и деветте случая говориш?
— Така се гради характер — щастливо отбеляза Двуцветко. — Станах какъвто съм сега.
— О, да, определено мога да кажа същото за себе си…
Влязоха в града по на практика опустелите улици. Повечето хора се бяха стекли на огромния площад пред двореца. Новите Императори често са склонни към показна щедрост. Помогна и светкавично разнеслата се новина, че този е съвсем странен и раздава безплатни прасета.
— Чух го да споменава за пратеници до Анкх-Морпорк — сети се Двуцветко. — И ти би могъл да тръгнеш с тях. Ще имаш нужда от много пособия за новия си Университет, а пък аз помня добре, че някои от жителите на онзи град изпитват чудато пристрастие към златото.
Ринсуинд заскърца със зъби. Въображението му не желаеше да се укроти. Като Архиканцлер наема всички старши преподаватели за портиери и…
— Не!
— Моля?
