— Не ме насърчавай! Щом се заблудя, че нещо ще се оправи, и светът ще се обърне с главата надолу!
Почти безшумно движение зад гърба му… И един нож изведнъж се опря в гърлото му.
— А, магьосникът…
— Видя ли? Бягай! Не стой като замръзнал, проклет слабоумник такъв! Бягай!
Двуцветко се обърна и затича в тръс.
— Този го оставете — нареди гласът. — Не ни е нужен.
Завлякоха Ринсуинд в глуха уличка и го захвърлиха на калдъръма.
— Не ми изглежда чак толкова велик. Я вдигни глава да те видим! — Нервен смях на войници. — Погледнете го, идиоти! — вбесен закрещя Лорд Хонг. — Могъщ ли е? Обикновено човече, открило някакви древни хитрини! Ще проверим колко владее магията, като го лишим от крайниците му.
— Охо… — промълви Ринсуинд. Лорд Хонг се наведе над него. На калното му лице очите блестяха лудешки.
— Ще видим тогава какво ще направи твоят варварски Император. — Махна презрително към своите изцапани и навъсени войници. — Те все пак са готови да повярват, че си Най-големият магьосник. Уви, суеверията се вкореняват. Почти винаги са удобен лост, но понякога стават прекалено неудобни. Когато обаче те изведем на площада и покажем колко струваш, на варварина няма да му остане много живот.
Вратата на тронната зала се отвори с трясък. Двуцветко изприпка вътре, следван по петите от Един Широк Поток.
— Лорд Хонг хвана Ринсуинд! Ще го убие!
Коен вдигна рамене.
— Ще се измъкне с магии.
— Няма! Вече не управлява Червената армия! Трябва да направите нещо!
— А бе, магьосниците и без туй са много — промърмори Тръкъл.
— Не! — прекъсна го Коен, въздъхна и взе меча си. — Да вървим.
— Ама, Коен…
— Казах: „Да вървим!“ Не сме като оня Хонг. Ринсуинд може и да е плужек, ама е от нашите. Кво чакате?
Лорд Хонг и войниците му се добраха до подножието на стълбата, преди Ордата да се появи горе. Предводителят държеше Ринсуинд пред себе си и притискаше нож към шията му.
— О, императорът — промълви на съвършен анкх-морпоркски. — Пак се срещнахме. Май си в шах сега.
— Кво приказва тоя? — учуди се Коен.
— Смята, че те е натикал в ъгъла — обясни господин Сейвлой.
— А откъде знае дали ми пука, че магьосникът ще умре?
— Боя се, че разбира от психология.
— Тъпотия! — кресна гневно Коен. — Ако го заколиш, ще пукнеш и ти! Лично ще се погрижа за тебе!
— Грешиш — невъзмутимо възрази Лорд Хонг. — Щом хората се убедят колко лесно е умрял този… Най-голям магьосник, колко време ще се задържиш на трона според теб? Ти победи с измама!
— Какви са условията ви? — осведоми се господин Сейвлой.
— Никакви! Не можете да ми дадете нищо. Сам ще си го взема. — Лорд Хонг сграбчи подадената му от един войник шапка и я нахлупи върху главата на Ринсуинд. — Твоя си е! — изграчи в ухото му. — „Магесник“! Дори не владееш правописа! Няма ли да кажеш нещо?
— О, не!
Лорд Хонг се усмихна.
— Така е по-добре.
— О, нееееее!…
— Чудесно!
— Ааааах!
Лорд Хонг примига. За миг фигурата пред него сякаш се удължи двойно, после коленете я праснаха по брадичката.
И изчезна със слаб екот от гръм.
Настъпилата тишина беше по-скоро звукът на онемяване от изумление.
— Лорд Хонг?
Предводителят се обърна. Зад него стоеше нисичък човек с очила, едното стъкло на които беше пукнато. Не му обърна внимание. Още опипваше въздуха, неспособен да повярва на сетивата си.
— Извинете, Лорд Хонг — пак се обади натрапникът, — но дали случайно помните Бес Пеларгик? Случката преди около шест години? Струва ми се, че тогава пак се карахте с Лорд Танг. Имаше сблъсъци. Няколко улици бяха изравнени със земята. Нищо особено.
Лорд Хонг за миг притвори клепачи.
— Как се осмеляваш да ми говориш!
— Всъщност няма значение — продължи Двуцветко. — Но ми се ще да си спомните. Аз… много се разгневих. И… хм, искам да се бия с вас.
— С мен? Знаеш ли с кого говориш?
— Уви, да.
Лорд Хонг най-после се съсредоточи върху случката. Денят определено беше неприятен.
— Глупаво нищожество! Дори нямаш меч!
— Ей, четириокият! Дръж!
Двуцветко улови неловко меча на Коен, но едва не падна под тежестта му. И Лорд Хонг извади съвършеното си дълго оръжие от ножницата.
— Чиновнико, ти имаш ли представа за боя с мечове?
— О, не. Важното е някой да ви се опълчи. Каквото и да го сполети след това.
— Да — потвърди Лорд Хонг, оглеждайки смълчаната тълпа. — Нека всички видят какво ще те сполети.
И вдигна меча си.
Въздухът изтрещя. Гръмовното куче се стовари на площада точно пред него. Личеше, че е нажежено. И фитилът му гореше.
После светът побеля.
След време Двуцветко се надигна от плочите. Май беше първият. Който не лежеше, бе избягал отдавна.
От Лорд Хонг се виждаше само една димяща обувка. Но по стъпалата нагоре се точеше прогорена следа.
Двуцветко се запрепъва по нея. Надникна към преобърнатата инвалидна количка.
— Добре ли сте, господин Хамиш?
— Кво?
— Радвам се.
Останалите от Ордата се бяха скупчили на горната площадка. От двореца излизаше пушек. В края на полета си гюллето бе подпалило нещо вътре.
— Даскале, чуваш ли ме? — неуморно повтаряше Коен.
— А, бе, как ще те чуе? Няма с кво! — внушаваше му Тръкъл.
— Може да е още жив — оправда се главатарят.
— Ами, много е мъртъв даже. Живите хора имат повечко… телеса.
— Но останалите сте още живи! — промълви Двуцветко. — А аз видях как гръмна право срещу вас!
— Махнахме се — обясни Уили Момъка. — В туй ни бива.
— Горкият Даскал нямаше нашия опит в бягането от смъртта — поклати глава Калеб.
Коен се надигна.
