— Не останахме много — промърмори Тръкъл.
— И никога не сме били! — озъби се Коен. — И аз няма да умирам скоро, тъй да знаете! Кво ще стане иначе? Копелета като Хонг ще турят ръка на света, пък те даже не знаят що е то истински вожд. Боклуци! „Ще умрат по моя заповед“, а? Също като оня цивилизован шах, дето ти ни научи да го играем, Даскале. Изкарваш пешките, та противникът да ги смете от дъската. Царят пък се кефи отзад. Хайде бе, хора, размърдайте се да докопаме мръсника!
— Чингис, дълго утро беше — въздъхна Уили Момъка.
— Я без оправдания!
— Не е зле да се отбия в кенефа. Заради тоя дъжд ме напъва мехурът.
— Първо да хванем Хонг.
— Дано се крие в кенефа, да свършим две работи наведнъж.
Стигнаха пред градската порта. Беше затворена. Стотици граждани и стражи се вторачиха в Ордата от стените.
Коен размаха пръст.
— Няма да повтарям. Влизам, ясно? Ще стане или по лесния начин, или по трудния.
Безизразни лица се наведоха към кльощавия старец, после се вдигнаха към армиите на предводителите, изтребващи се взаимно по полето и бягащи от теракотените бойци. Надолу. Нагоре. Надолу. Нагоре…
— Добре, после да не кажете, че не съм ви предупредил!
Коен вдигна меча си.
— Чакай малко — спря го господин Сейвлой. — Чуй…
Зад портата се разнасяха викове и неясни заповеди, после още по-силни крясъци. Съпроводени от два- три писъка.
Крилата на портата се отвориха, дърпани от десетки граждани. Коен свали оръжието.
— А, вразумиха се навреме.
С хриптене и накуцване Ордата мина през портата. Множеството ги гледаше смълчано. Труповете на неколцина стражи бяха проснати наоколо. Доста повече си бяха още живи, защото захвърлиха шлемовете си и се отдадоха внезапно на цивилния живот, поне за да не бъдат стъпкани от разярената тълпа.
Лицата се обръщаха след Коен като слънчогледи. Той обаче не ги поглеждаше.
— А Крауди Могъщия?
— Мъртъв.
— Не може да бъде. Преди два-три месеца го зърнах, пращеше от здраве. Тръгваше към ново приключение.
— После умрял.
— Кво е станало?
— Чувал ли си за страшния човекояден ленивец в Слуп?
— Дето пази грамадния рубин на лудия бог на змиите?
— Е… пазеше го.
Тълпата правеше път на Ордата. Никой не викаше приветствия. Имаше обаче странен шепот, излизащ от бдителното мълчание като мехурчета от вряща вода.
„Червената армия, Червената армия!…“
— Ами Слого Кипрата? Разправяха, че вилнее из Хоуондаленд.
— Умрял е от отравяне с тежки метали.
— Как тъй?
— Три меча в корема…
„Червената армия!…“
— А Мунго Секача?
— Смятат го за загинал в Скунд.
— Само го смятат ли?
— Ами намерили му главата, за останалото не се знае.
„Червената армия!…“
Ордата доближи вътрешната порта на Забранения град. Гъмжилото ги следваше отдалеч.
И тази порта беше затворена. А пред нея стояха двама едри стражи с израженията на хора, които няма да напуснат поста си, каквото ще да става. Командирите често поверяват на такива войници отбраната на мостове или проходи, после за тях съчиняват хвалебствени оди… посмъртно.
Коен пристъпи към тях.
— Няма да си губя времето с вас, разбрахме ли се? И вие ли предпочитате да умрете, вместо да измените на своя Император?
Стражите се взираха невъзмутимо в далечината.
— Е, попитах ви, да няма сръдни после. — Той изтегли меча си от ножницата, но го спря внезапно хрумване. — Ами Нъркър Грамадния? Жилав беше като кожата на стари ботуши.
— Рибена кост — смънка неловко Калеб.
— Айде бе! Нъркър веднъж утрепа шестима тролове с голи…
— Задавил се от рибена кост в кашата. Мислех си, че знаеш. Съжалявам.
Коен впи поглед в него, после се вторачи в меча си.
— Вижте кво, момчета — обърна се към стражите с такава умора, че господин Сейвлой усети как в преддверието на победата зейва пропаст, — щях да ви сека главите. Ама… има ли смисъл? На кой му пука накрая, а?
Очите на стражите се разширяваха полека.
— И без туй ще умрете рано или късно — увери ги отегчено Коен.
— Ъ-ъ… Чингис — подръпна ръкава му бившият учител.
— Я ме погледнете! Откак се помня, все глави режа, пък с кво имам да се похваля?
— Коен!…
Лицата на стражите се разкривяваха в маски на ужас.
— Коен!!!
— Що ме дърпаш?
— Моля те, обърни се.
Половин дузина червени бойци пристъпяха по улицата. Тълпата се кокореше в безмълвна вцепеняваща уплаха.
— Огледай ги внимателно! Не са тролове. Движат се като някакви механизми. Не ти ли е интересно?
— Не — разсеяно отрече Коен. — Абстрактното мислене не е присъщо за психическите процеси на варварските герои. Та докъде я бях докарал? — Той въздъхна. — Да, бе. Айде сега, момчета, казвайте — ще умирате ли или що?
Двамата стражи се бяха сковали от страх. Коен вдигна меча. Господин Сейвлой вдиша с пълни гърди, хвана ръката му и кресна:
— Веднага му отворете портата!
Миг на бездиханна тишина. Той побутна Коен и изсъска в ухото му:
— Дръж се като Император!
— Кво искаш?… Да се кикотя, да мъча хората? Да имаш да вземаш!
— Не! Както трябва да се държи Императорът!
Коен го изгледа с недоумение и се изпречи на стражите.
— Добре се държахте. Вашата вярност ви прави… как беше, бе? Да, чест. Продължавайте така и ще се погрижа за повишението ви. Сега да влизаме вътре, иначе моите саксиени хора ще ви отрежат краката, та да пълзите в канавката, докато си търсите главите!
Стражите се спогледаха, захвърлиха оръжията си и се проснаха по лице.
— И да ставате веднага, чухте ли! — малко по-благо заповяда Коен. — Ей, Даскале!
— Казвай.
— Вече съм Император, а?
— Я да помисля… Войниците от пръст като че са на наша страна. Народът смята, че ти си победил. Още
